Перфектната жена бе ефимерно усещане което го полазваше сутрин, когато се събуждаше сам а и не сам. В повечето случай му бе ясно че още не я е открил, защото иначе нямаше да има смътното усещане че нещо не е наред. Може би веднъж в живота му се бе появила сянката и, ала тя го остави в мраза си за кратко и отлетя.
Така се нижеха дните на търсенето, в което тя му се появяваше като купчина от фрагменти които той се опитваше да сглоби в смислен образ. В крайна сметка се получи някакво подобие на франкенщайн, през която призма той гледаше останалите. Перфектната неуловимо му се изплъзваше и го викаше, през дървета, запуснати дворове, сенчести балкони и балдахини с далечни и отдавна изветряли парфюми.
Всъщност тя бе пролет, която никога не настъпва а винаги е – цъфнала и изпълнена с живот, есен обладала мъдрост и познание, нежност с която умъртвява листата и рисува стоманеното небе, закачка в намигването на слънцето и посипване със звездни купове нощем, сред екстаз и само усещания, водещи до нещо първично – като самото туптене в Сътворението.
Един ден замислен и чужд, той намери Х. Тя бе красива, гладка, почти плоска. Минавайки с поглед между двете и измерения той се учудваше на нейната прозрачност – лист хартия, на който ясно са изписани обявления, ала откъм гърба трудно личаха и прозираха щампите на отпечатъка. Той се опитваше да разнищи хартията, да разбере логиката на обявите, да придаде форма на листа – дори да направи корабче което да плава по реката от нея, всичките му опити свършваха до поредната тръпка, която го дебнеше от шумящите листа наоколо.
Като кораб без пристан, без котва, търсещ своя котел, той обходи земята, а после и други земи. Нейният силует му се мяркаше – чужд и далечен, като безгрижния смях – ала мигом щом се доближеше – контурите на листа се променяха и редовете ставаха огромни и го притискаха, или пък бяха трудно четими, размити, разпокъсани.
Опитвайки се да се разбере той се нагъна на лястовичка и полетя към небето, там видя отражението си на вестник – чертан, прекрояван, зле и добре форматиран с ясни и не толкова ясно формулировки. Ято птици се опитаха да го изядат, някои отхапа краче, крило, но той се прекрои и отново си остана същия – с по малко редове, но същото значение. После един бояджия си направи шапка от него. Докато стоеше на главата му – съвсем избледня, стана почти пепелив.
В денят в който го свалиха и поставиха редом с другите бояджииски шапки – избледняли и на петна, той се почувства спокоен. Вече нямаше значение какви пише, материята бе корава и бяла, останала бе само мисълта а тя може би бе не негова а тази на бояджията, който гасеше фасове о дрехите си и бършеше потни длани о него…
И така с последни сили полетя, прилепнал до първата му се изпречила друга шапка, форма, триъгълник. Тя се оказа още по избеляла и оцапана с боя. Нищо не бе четимо, редоявете се слепиха когато се докоснаха. Чудно му беше че не гледа вече обявите, не търси вече отстрани и отзад – непрозирното, просто се носеше, с някого, който вече бе прекроен,
нечетим дори несмилаем. Сега вече и птиците не ги закачаха – те летяха заедно изпървом шапки, после оформиха лястовичи опашки и когато минаха над едно равно езеро за обща почуда видяха че изпод крилете им се показваха чистичко изписани редове…
София, 14.02.2010 г., Честит Св. Валентин на всички!
