В битките останах сам
такъв съм и в живота –
без господар и без ратай
едничка Воля по пътя дето крета…
Категория: Изкуството (Страница 4 от 7)
Второто нещо което придава смисъл на живота
след Любовта и е път към нея.
Никодим опипа небръснатото си от дни лице. Винаги когато се погледнеше в макар и оцапаното огледало, виждаше образ който му вдъхваше надежда за разлика от разпокъсаните му страхове и мечти. Това го караше да се усмихне. Той пусна водата и мушна глава под нея. След минути стържене се чувстваше десет години по млад.
Замисли се, къде да я потърси. В миналото или в старите снимки на знойни дами – жените от „Бел Епок“ с ухаещи къдрици? Сякаш търсеше звезда за шоу, а тя по-скоро бе една от небето и падаше рядко. Дали любовта е възможна? Никодим отпи чаша горещо кафе. То имаше вкус – смесен с крема за бръснене а по устните му се усещаше приятно щипене.
Някога в своето детство, той си представяше че ще намери ей така отнякъде едно диваче – момиче, подобно на Тарзан. Тя няма да бъде робиня на мислите и идеите на цивилизацията – ще бъде чиста, невинна като природата откъдето идва и просто ще заживее с него. После той ще я обучи. Седеше на терасата и пушеше загледан в прогарящото слънце. На какво ще я научи, по дяволите, нали искаше да е различна от цивилизацията да е чиста? Може би искаше дори да я опази по някакъв начин от нея.
Добре, ще я научи да пише, да говори, да работи с уреди – техника. Мъжът хвана главата си с ръце. Но какъв е смисълът? Две облачета му се усмихнаха вяло. Искам да е невинна и чиста а тя ще се превърне покрай мен, в един придатък – сянка, която отново ще се влее в потока на „цивилизацията“ дори си я представи с начервени устни, сред други жени – наредена на опашка. Ужас!
Погледна надолу – виеше му се свят. Слънцето топеше ламарините които опипа жежки. Недалече се рееха птици – единствените му „Свободни“ приятели и разбира се – Бог над него. Небето бе купол разлята бледосиня сълза на дете. Неусетно Никодим започна да бърше очи. Kaпките прогаряха плътта му и макар да бяха студени и се изпаряваха под ласките на Слънцето.
Във всяка една сянка на улицата той виждаше едно отражение от миналото. Там където в детските му години едно момиче бе заявило че „Дори да я лъже – му вярва…“ Боже, помисли си Никодим – Колко бе истинско! Като болката от догарящия фас опрял в пръста пепелта си. Беше истинско да обича на седем, да обещава а сега… Кое е истинското сега?!
Отново потъна в мислите си за дивото момиче. Всъщност това което виждаше, търсеше и харесваше бе непоруганата истина – елмазът честност, свободното дишане и закачливия блясък у очите на младите момичета. Кога потъмняваше ли? Не знаеше – подобно на петната които избиваха по неговото огледало и избуяващата четина – дето стържеше с ножа от лицето си.
Никодим се облече. Наметна една риза и пристегна коланът си. Завърза добре и обувките – искаше да се чувства спретнат и чист. Нарами чантата на гръб и каза довиждане на празната стая но тя не бе празна само той я виждаше така. Излизаше да търси и днес като ловец на диви пеперуди онзи блясък в очите, онази дива невинност, която може би щеше да опитомява или тя него. Дали щеше да я намери в момичешки очи това вече не го притесняваше. Всъщност любовта е среща между души а не определения.
* * *
Домът му отвърна с въздишка и по стените се свлече тежка влага, прераснала в мухъл който Слънчевите езици жадно поглъщаха. Стъпките на мъжа отекваха звучно по стълбите – забързани, а после по-тромаво за да се изкачват едвам едвам със Залеза.
Благодаря Ви София 24-25 04.2011 г.
Илиев седеше с лице към прозореца и сплел пръсти изпращаше с поглед залеза. Днес у него се бе появило това хрумване което сякаш помагаше светлината на алените езици да го докосва меко и топло през съдраните облаци. Напоследък се чудеше какво му е и защо не го разбират, дали изобщо разбира сам себе си. Но днес, гледайки този залез, композирайки в ума си необятни мелодии и картини той осъзна нещо много важно.
Мъжът подпря брадичката си с ръка и погледна листа с партитурата пред себе си. Всъщност не аз съм различен, другите са! Това бе като вълна минаваща през петолинието което се огъваше от освободителната и мощ. Самотата, мислеше си Илиев е липса на съзнание което да вижда Света като теб самия. И тогава си спомни за кадрите които бе правил с очи, за музиката която караше душата му да лети и се губи подобна на лястовица.
Зарея поглед към птиците които изпращаха на кръгово ято заника на Слънцето и знаеше че те се молят. Молеше се и той, на Бога с многото имена и едно присъствие. Впил пръсти в перваза мъжът чувстваше че може да лети сам и ако има с кого – също. Полетът на ятото е красив защото е споделен, усмихна се – полетът на природата, това е цяла симфония!
Представи си картини на изпращащите корабите делфини. Мисълта че само той или други определени хора виждат света по този начин и че останалите са различни накара във вените му да потече нов живот – една увереност че не той е повреден а че другите просто са различни. Не е той дамгосаният но дори дарен и такава бе неговата работа – да намира красивото, понякога тъжното и лиричното и да го изразява в Света.
Под прозореца пъплеха двойки и звукът бе на жужаща тълпа смесена със смях, звънци на колелета, клаксони уморена пот в края на работния ден и сипеща се страст в погледи и прегръдки които Илиев приемаше като парчета пъзел от творчеството му и самият живот. В крайна сметка, запита се той, има ли за къде да бързам? Да погледнем природата – сви очи в цъфналата Вишна или в очакващата любовник сойка, нима бърза нанякъде?
Ако слънцето бързаше, ако към мен тичаше някоя опиянена от мисли жена, ако детето бърза да израстне, ако не следваме естествения път и това бе цял акорд, то ние няма да стигнем доникъде освен до страданието и една тежка и мъчна гама, която самият мен бе поставила на колене и с мисълта че съм различно лош. А красивото – мъжът взе цигулка в ръце, а може би бе сакс или обой – е мозайка от пъстрота която се пренарежда всеки ден в душите и е различна за всеки. То е нещо естествено…
Към залеза се понесе тъжна но красива музика, съизмерима с напевите на богукланящите се птици, с изплакването и щастието на малкото бебе и ведрото лице на Луната което грееше вече към Своя вечен брат и съпруг в този живот. Мъжът свиреше и се топеше, дори изчезна зад стъклата и се остави да бъде само мелодия която поклащаше завесите.
Тогава разбра че самотата е личен избор за отделяне от цялото една ципа която прегражда като линии нотите а те се пренареждат сами под вещата ръка на Твореца, на Великия композитор на живота. Едно свирене с уста на местния хулиган дори и трябва просто да следва мелодията и да остави на вдъхновението, не – на нечия имагинерна ръка, а може би на мечтаната – нежна да го води към началото и края на следващото произведение на живота.
* * *
Илиев стана и взе листа в ръце, после с бързи движения изпод дългите му пръсти се зараждаха ноти.
Великден, 2011. Посвещавам на един не толкова самотен човек като мен но добър приятел.
Кога забравихме игрите
и впихме зъби в живота
та залък сух се стори?
От обич се отвърнали
и радости, преследвайки
ефимерно чувство – тоз блян
що галехме кат малки…
* * *
Пристан мой, изтъкан от радост
и любов – мечта високо в литнала,
ти детство мое,
топлинка в душата.
София 29.03.2011 г.
Душата от оковите излита –
ей я виж на птичка станала,
на светла точица изчезва с усмивка.
Ти гони я – няма я отлита
с музика по сребърните жици
и топи се в залеза.
* * *
Душата малка брънка вятърна
една усмивка минала по челото на Бога,
примигване подир заспиващото Слънце…
Вдъхновенo от концерт за Чело и оркестър
на Елгар, софия 19.03.2011
Имам чувството че композирам когато започна да пиша на клавиатурата. Музика която извира от душата, от сърцето – един катарзис на малкия човек – който смъртен, тленен и неистово поглеждащ нагоре, изпраща вечер звездите.
Има неща които човек трябва да направи в живота си, дори да не го осъзнава -просто е роден за тях и няма да намери спирка, покой, пристан или отдих, докато не започне да ги прави – докато не ги намери и им се отдаде.
Вероятно за мен това е писането. Чувате ли музиката – извира изпод клавиатурата на най-добрия хардуер правен някога – достъпен за малкия човек, лутащ се с безбрoй въпроси. За мен разказите започват и свършват със сълзи, но не изплакани от очарователните очи на героиня, а от моите собствени…
Силициевата плът и тъкани са моето бъдеще и живот. Живот заради който пренебрегвам човешкото, забравям за него, но винаги има противоречие и съзнавам че и най-големият шедьовър който може да направи човекът, няма да е равен и на молекула създадена от Природата.
Ние сме жалки кописти опитващи се да разберем Творението и заспиваме със страх в сърцата си, пред Космическата нощ и Вечност.
От Алфата до Омегата на Пространството извиквам твоето име Боже и се лутам и блъскам в стена от въпроси които ти си обмислял, ала кой и какво е обмислило Теб самия?!
Пространствено-времевият Континум е може би една измислица, на която ние сме само сенки от свят на Идеи, на мисълта на Бога – която се разгръща и развива отвъд и нанякъде…
Боже, колко е красив полетът на лястовица и воалът – спускащ се от шапката на жена…
Истинска жена – каквато е и енигмата на Вселената, потопила пръст в тайната на небитието – утроба на несътвореното Начало.
Знам че за хората на Земята няма много време и избор (в момента), но това ли е решението да биват мачкани и избивани люде а други – малцина да живеят охолно? Боже, Ангели, защо се смеете. Нима нетленният-изпълнен до пръскане със силициева плът и вени, няма право на отговор?
Сенките от ежедневието затрупват деня на един интроверт, ала утрото чука на вратата…
Силициевата тъкан е на път да унищожи последните зачатъци на човешкото битие и го замени с илюзорна парадигма. Ала всъщност това е и единственото спасение – да погледнем в Микро- и Макрокосмоса и да се опрем на технология, която да се свърже с духовността ни. Технологията е възможна част от градежа, не на човека, но по пътя на Еволюцията. Щом Бог я е позволил и ми е дал тези две ръце да пиша…
Бах… Дали Бах е говорил с Ангелите или Салвадор Дали ги е видял в лицето на Гала. Силициевата плът се затяга из маргинални магистрали и виртуални пространства сред които тупти човешкото сърце. Оръдията са сечива за Еволюция на духа, на душата – всичко в нашия Свят е отражение на Великия промисъл на Вселената.
Дали съм луд и кой ще ме чете? Заслушайте музиката на Бах – та тя иде от Ангелския Свят. Вижте планините които сам Бог е положил и тревичката за която се грижат мънички елфи.
Егото е илюзорната реалност отделяща ни като ципа от Света, а силициевата тъкан ни помага да я споим поглеждайки навътре, срещайки сърцата си през цифрово жужене и звуци с удари по мъртвите клавиши, изпод които се лее Светлина…
Човек се убива, всеки ден, час, миг и е на път към последната си дестинация – осъден да е на гости за цял един живот, изпълнен с мазки, щтрихи и символи… Катедралата е пътят сочещ към звездите от Земята, Звездите сочат малката Синя Планета като Голямо Училище на Живота. Бах мили ми Бах, ти си говорил с Ангелите и Бога на езика на музиката или те са говорили така с теб и си изливал душата си в музика от която се леят цветя. От хубавата музика винаги се раждат цветове…
Силициевата плът е желанието за човешка Свобода – израз на възход, вечен живот ала човек не желае да живее вечно – а да има смисъл животът му! Да има отговори – да знае кой е, накъде отива, да се потопи в картините на Гоген – като Жълтия Христос и да може да остане силуетен отрязък в театър на сенките от живота, безропотно.
Има ли значение къде човек познава Истината – в очите на другия, между краката на Жена, на дъното на чашка, на партия шах, сред музиката на Моцарт, в полета на лястовица, в смеха и играта на дете?
* * *
Няма значение! Имаме цялата Вечност без да знаем, без да е необходимо да запазим себе си, без начало и край – само да се оставим на Великия океан на живота да ни повдигне и сложи на правилното за нас място и да му благодарим, оставяйки се на потока… Бог е любов
София 24-25/XII/2010 г.
Благодаря Ви!
Къса се, къса на парчета
сърцето с всеки бит –
с всяка пролята сълза
на огорчение.
Ала аз летя, издигам
се, почивам върху облаци –
мечтая недостижим
и сърцето ми е цяло.
Бит по бит, хапка по хапка,
студено не знаещо любов и не очакващо
нима може да бъде ранено?
* * *
Необуздано – страстно,
пресметливо и по еснафски угодничещо и уютно
то се превръща бавно
в трошлив камък.
* * *
София 29/12/2010
Изкуството е да се живее, не то е мазилката която виждаш когато се сетиш да погледнеш нагоре. Песента на клавишите, кривата на дъгите, не истинската дъга която виждаш през стъклен покрив над града…
Изкуството е дъха на свежа природа който усещаш да се пропива в тялото ти. Изкуството е навсякъде – във всяка линия, милиметър, прашинка лъч светлина. Мога ли да разруша нещо, имам ли право в свят, в който съм гостенин и наблюдавам играта на формите, които Творецът подрежда – като кубчета пред бебе?
Манолов мислеше така и вървеше с наклоненото си борсалино, което имаше дупки. Снимаше с очи, просеше милостта на хората, гледаше в стрехите които се рушаха и в моминските пазви без свян и ако съжаляваше за нещо в този живот, бе че все още не се е научил да свири на саксофон,
А искаше толкова много – да пие горещо кафе, да се къпе във фонтан с включени лампи, да пее на площада, да каже на всички политици че са маскари публично … макар че нямаше да се засрамят.
Нима той знаеше какво е срам? Срам е да ти обърнат гръб мислеше, да не спазиш обещание пред приятел, да се провалиш в леглото до жена… Не протърканите обувки, не острия мирис на мъж който се носеше от къдравите му мишци. Срамът е в поглед който не може да види красивото в живота…
Манолов вършеше а улицата – сива и монотонна се виеше, предоставяйки на очите му чудни картини, на които би завидял един Салгадо, не един Рембранд, би се възхитил Ван Гог, а Бог само би се усмихнал…
Манолов се вглеждаше в очите на хората и се хранеше от усмивките им, вдъхновяваше се от застиналите в безвремие задни дворове с мирис на здравец, застиваше пред картини и с умиление плачеше и се къпеше под дъгата.
Ала животът му бе суров и безметежен. Очукан той вървеше и само крахът и спирка в метализирана стена, щяха да запазят чудните спомени на един толкова пъстър живот, невъзможен за книга – защото нямаше как да се чете, ако читателите имат душа.
И Манолов го знаеше, знаеше го и Светът – затова хем го искаше хем не. Не го пускаше да си отиде но го оставяше и да се мъчи. Само Бог и катериците, тревата която се огъваше под изцапаните му дрехи и приютяваше с бутилката , го водеха към утопичното блаженство, но то бе мимолетно.
Манолов знаеше че светът е нещо повече и застиваше пред детските игри и усмивки. Просълзяваше се минавайки покрай площадките за игра и се надяваше че в бъдещето има надежда за човека. За себе си я бе отдавна загубил макар и да имаше симпатиите на хората, молива зад ухото си, щастливия номер на бинго, прозореца на небето над главата си…
Вечер градът заспиваше и прозорците угасваха като далечни свещи запалени за нечии молебен. Там някъде в безбрежното поле се носеше джазът на бриза, виенето из улуците, стенанието на луната – която е осъдена да свети разделена от Слънцето нощем
и Манолов изпращаше деня с мисълта че свири на саксофон.
* * *
Когато го намериха вкочанен под куп вестници, очите му бяха застинали с усмивка и в тях още можеше да се види отражение
на дъга и прокрадващия се по бръчиците дъжд…
* * *
София 5/12/2010
Благодаря Ви!
Адама мълчеше. Нямаше как да е иначе. Ушите му бяха пълни със стонове на близките му, очите преситени от еднообразие, гласът застинал в гърлото.
Адама бе копие на Бога, но бе избрал да не твори. Оттегли се от живота, в момент когато започна да сее само хаос около себе си, без да се оглежда. В началото бе Словото, и словото… a Адама бе останал глух за близките – безмълвен наблюдател на страданието което бе посял.
Изгубеният Рай, мечтата му с Ева – бъдещето в което зачеваха планети, сега бе опънат конец, по който съдбата прорязваше жилите на съзнанието му и давеше думите му в утопичното безвремие.
Импулсите на електричеството изграждаха една себично-отдалечена представа, която в далечна убежна точка се превръщаше в любов и хуманизъм. Адама бе бездушен, празен и отдавна мъртъв. Седмото му ребро беше мост между първично и технократско отношение – един бизнес модел на Света, превърнал човека в биологичен робот.
Осъзнавайки това Адама излезе от Рая и нямаше сили да засища своята Ева, с която да зачеват Вселени. Нима Вселената е страдание?
Адама бе глух за близките, бе позволил ужаса да затваря същества , да ги измъчва и показва. Нима имаше друго така възвишено и жестоко същество на планетата – изтъкано от Божият дъх и гняв едновременно ? А с това живее ли се?
Алфата и омегата в която бе затворен бяха достатъчни на осмисляне на жалките му дни, превръщайки се в прах…
И той избра да мълчи. Стисна устни и с тях небето се сви и натегна като топено олово под Слънцето.
* * *
Косите на Ева изгоряха прежулени, покриха я с отливащата вълна на живота и тя се почувства едновременно стара и отхвърлена.
Бог кършеше ръце, не дървета, изкореняваше планети, мяташе слънца, но Адама беше неумолим в стенанието си, с ръце стиснали главата му – като обръчите на Сатурна, които времето бе споило около мимолетния му живот.
Какво е животът – процеди Адам и капки напълниха море, с горчива сол.
Какво е любовта – отнесе вятъра въздишката му по цялата земя.
Какво е жената… Боже!!!
* * *
И Адама застана пред бяло меко дърво, което още миришеше на живот, ала отнет без насилие. На сълза от бор, която е проляна с примирение – погалена от Светкавица. То легна в ръцето му като нежна гръд на девица и се затопли очаквайки острия резец. И сякаш тихо простенваше при допира му – подобно дъха на бебе, приближаващо се към живота.
* * *
Животът на Адама се превърна в красиви резбовани линии ваещи чудни форми без цвят.
Адама безмълвно се възхищаваше на творението, без да си дава сметка че през неговите ръце и очи гледа някои друг.
Бог притихнал следеше образите които излизаха изпод длетото му и плачеше – в другия край на Вечността от сълзите му изникваха Вселени.
София, 4-5 XII 2010 г.
Благодаря Ви!
Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?
За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.
Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.
Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.
Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…
Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.
В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.
Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот, към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.
Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.
София 13.08.2010 г.