Костенурката се носеше без време. Даже се надяваше тя да го е измислила. Всяка нейна крачка беше равна на едно завъртане на слънцето около мъничкото място, която обитаваше. То подхождаше повече на ботаническа градина, на парник или дори на малка леха, сред която цъфтяха орхидей. Обитатели в градината бяха костенурката и двамата играчи на шах, които ползваха гърба и за дъска и местеха фигури.
Тяхната пария продължаваше откакто костенурката се помнеше, а това беше още в началото на езерото. Езерцето бе равно и синьо, като сълзи на девойка събрани в стъклена купичка. Костенурката проходи от яйчице в началото, после и хрумна че е гладна а когато започнаха да местят фигури по гърба и и дойде идеята че може би е костенурка. Тя все се надяваше онези двамата играчи да свършат партията и да слязат, но с времето, което се надяваше да е измислила тя, постепенно свикна с тях и дори започна да предвижда играта им.
Костенурката носеше спомени със себе си. Знаеше някак, че колкото повече са спомените, толкова по-голяма е къщурката и. За жалост, сякаш със спомените се забавяше и ходът и, защото тя губеше време да си спомня, а не да върви. А пък така не вървеше и играта на шахматистите, които вдигаха ръка заран, мислеха по пладне и местеха може би привечер – с полъха на залезния вятър.
Костенурката се опитваше да си спомни началото. Спомняше си че То се бе огледало в огледало и като видя че няма нищо друго освен него, го счупи. Огледалото се разби на хиляди късчета които потънаха в езерцето. Казват че с времето изплували едно по дно и се съединявали на повърхността му. Когато настъпи пълно безветрие, То и всички ще могат да се огледат спокойно в езерцето и да се видят заедно.
Почвата се ронеше под бронираните и ходила. “Кон на Е4 се чу отгоре”. Брадясъл мъж който бе опънал въдица на единия край на гърба на костенурката, сочеше с навит вестник към фигура поставена в осмоъгълната кост. Той носеше пробита сива шапка с перо и изтъркан джинсов комбенизон. Другия бе със сламена шапка, тъмен опърпан костюм и лице като бакърен котел. “Ще местя следобед – прозина се зачервеният и се излегна”. В зъбите си запремята стръкче, което откъсна в движения, ако ходът на костенурката можеше да се нарече движение изобщо.
“Ние кога ще се огледаме” – попита брадясалият. “Ами когато стигнем”-отвърна му другият.
“А кога ще стигнем?” “Всъщност закъде пътуваме попита зачервеният”. “Не знам вдигна рамене другият, аз мислех че само играем шах… “Ама ние никога не сме печелили каза дъвчещия клечката”. “Но не сме и губили…” “Откога играем тази партия и… защо се носим на костенурка, по-дяволите !”
Костенурката слушаше и разбираше. Разбираше и се носеше. Понякога си мислеше че носи целия свят на гърба си и даже си представяше че носи дървета, камъни, облаците и дори слънцето и че всъщност те се движат с нея, а не тя сред тях. Все едно е, рече си тя и погледна нагоре – важно е играта да продължава. Към залез слънце единият от шахматистите постави ръка на коня, с полъха на вятъра фигурата се отлепи леко от гърба на костенурката, която продължаваше бавно да крачи, нанякъде…
София, 13.02.2010