Театърът на самотниците
и онези вечно губещи…
дори с удоволствие
в живота.
Неоценени –
затворени в себе си души,
една метафора на невъзможното
което създаваме всеки ден
потъпквайки всичко човешко
у себе си.
* * *
Говор който те облива –
далечно чужд. Усмивки и трепети
които се хлъзгат по душата ти
без следа. Оголвайки я
рискуваш да се превърне в неразбрана –
отворена рана.
* * *
Звукът е фон
който те засипва,
не си сам но самотен –
частица тишина
сред чуждия шепот…
София, 16.06.2011 г., благодаря Ви!