Докато слушаше музиката и работеше монотонно, имаше усещането че пропуска нещо много важно. Сякаш истинският живот – този който населваше мислите и чувствата му, се процеждаше като ситен пясък а душата му в случая бе окована – като в златен кафез.
Той така и не можеше да каже какво е истинският живот понеже не го познаваше. Удолетворение и покой знаеше че хората намират, в нощната прегръдка с другия, но дали това бе истинският живот и колко дълго траеше той?
За жените бе сигурен че има такива, които винаги ще са желани и красиви – както на петнайсет, така и на шейсет. Такава им беше природата – наричаха ги „от сой“ или дами, но просто тези в които можеше да се влюби и да желае с години, излъчваха нещо различно от масата други – скрити зад пози и грим и той го усещаше добре.
Мислено се криеше зад образа си и пушеше без дим и без цигари, облечен зад безупречната си репутация и сухост която не му помагаше много с обикновенните жени, но пък тези с класа отличаваха в чертите му изтънчен до болка финес, примесен с меланхолия по миналото. Наистина какво бе джентълменът или силата, напомпана в мускули – ако не гориво да се направи нещо градивно – добро, мислеше си той.
Рицарите търсеха свойте дами, свещенният Граал. Ала не бе ли Граалът потирът на живота, очертал с разлятата си форма женската биология – съвършенна да дари живот? И кой друг ако не силният и закрилящ дух на благородника, може да внесе в него капчицата живот която се предаваше от поколение на поколение.
Тези идеи го изпотяваха и му пречеха да работи, в света на фантазиите. Ала в неговия истински свят те бяха подобни на цвете, което се разтваряше при опит да разбере мъдростта на живота. В този ред на мисли, в тази житейска, рицарска и алегорична логика – мъжът и жената правят свещенният съюз на живота и тогава го пресъздават, за да открият…
Не знаеше, образите се размиваха. Знаеше че копнее за нещо което винаги е било близко до сърцето му, ала рядко бе срещал. Заместителите в живота му – кратките връзки, похотливите дълги нощи, водеха до болезнени искрици в съзнанието, му ала осветяваха мрачни кътчета и кънтящият в утрото глас казваше че това не е неговият път и сърдечен момент.
В магазините за дрехи втора употеба мирише както никъде другаде. На спарено и минал живот. Той съжаляваше младите жени които безропотно работеха там, вдишваха тежките миризми и стояха сгушени между редовете, с часове впили поглед в булеварден роман или екран на лаптоп. Сухи, бледни, очакващи избавление от миризмите – сред дим на тютюн.
Къде да я търси и как да я намери. Нима тя не бе плод само на неговата фантазия. Казват че Крал Артур изпробвал кавалерството на Сър Гауейн като пред него минали жени в различна фаза от младостта. Може ли рицарството да е посветено на една жена? Не е ли това издигане на личността в култ? А може би рицарството е посвещаване към жената като извор на живот, към децата като бъдеще, към човечеството като семейство.
Тези мисли се смесваха с монотонното свиистене на охладителя. Бутоните чатката прямо – бездушно, но изпълнени с емоцията на ръцете които ги водеха. Знаеше че и това не бе истинският живот и се плашеше да не го изгуби съвсем когато умре, а може би отново се роди се надяваше да си спомни и да иска едно силно нещо – да я намери. Но има ли смисъл в този мимолетен отрязък от време наречено живот – ако я намери и се изпълни с нея тогава ще трябва да се изправи пред трагедията на раздялата, заложена от смъртта.
София 13.08.2010 г.