Кира
Нашето куче се казва Кира. Взех я от приятелка преди доста години. Не исках куче, понеже наскоро бе починало предишното ни, което дълги години живя със семейството. Въпреки това, когато видях черните сгушени топки които щъкаха из картоненото заграждение, нещо у мен трепна. Взех я с благословия на семейството на моята приятелка и не сгреших.
По онова време сменях жилище и живеех сам. С Кира се сгушвахме под повея на разнебитената дограма, като кучето, поне докато не излизаше от къщата, спеше в краката ми. Тя не смееше да се качи на леглото, но разбра че ѝ позволявам. Оттогава не се съмнявам в интелигентността на животните.
Нарекох я на едно момче с което тренирахме. Може би защото усещах, че ще е силна, верен приятел и добра като него. Гледайки я един познат ми рече “Това куче няма страх”. И може би беше прав. Винаги е лаела и влизала дори в конфликт, с по-големи и опасни животни. Никога с хора.
Не мога да си представя разходките без Кира. Походите които правим. Тренировките навън. Кучето е приятелят, който не те изпуска от очи и е винаги до теб. Усещащ доброто, но и злото наоколо. За тях индианците казват че имат “четири очи”. Две за този свят и две за света на духовете.
Едни от най-милите ми спомени са как Кира изкачва стълбите у нас. Стъпка по стъпка. Като малко дете. Как нагръдникът ѝ става малък и трябва да купим друг. Как го къса от досада, как за пореден път покоряваме с нея Мусала. Спомени, които, вярвам, ще нося с мен и отвъд.
Разбрах че Кира е руско име. Не знаех, когато и го избрах. Замислих се колко общо има Кира с Русия и мога ли да правя паралел с нея. Дали има душата на широката Степ, описана от Чехова. Или смело се хвърля в битка, когато противникът е очевидно по силен, ала го прави от чест.
Виждал съм я как се набира и врязва с таран в куче, преобръщайки го в тревата. Също и съм я отървавал от друго животно, когато не е премерила силите си. Но винаги е готова да отстои позициите си и да покаже на някого, че не го харесва, или че я плаши.
За мен кучето е боен другар. Приятел и защитник на семейството. Душа, която те гледа с почти човешки поглед и към която трябва да се отнасям добре, въпреки че не винаги съм го правил. Едно изпитание за моята човечност и за това, как ще се обходя с “по-низшите”.
Кучето ме учи на отговорност. На дисциплина и програма. То е душата на семейството и “жива играчка” за децата. Когато съм я вземал на спортен лагер, или разходка, винаги ни е “брояла” из планината, показвайки че за нея има група, към която принадлежи и за която е отговорна.
Кучетата, вярвам, ще бъдат хора в следващия живот. А ние какви ще бъдем, зависи от делата ни.