Мисля си за Бога като за разказвач на истории

който просто сяда да пише както аз правя

и се движи с разказа воден от някаква идея, без да знае

накъде ще отиде историята

[29.8.2011 г. 23:37:24] George Atanasov:

Манолов седеше заслушан в музиката. Тя имаше чудното свойство да го пренася в мечти и спомени. Никое друго изкуство не можеше да го заведе толкова далеч само за миг. Мислеше си за болезнените моменти от миналото и мечтите и защо се получава точно така. Някъде беше чел че в древността, мъдрец предупредил че човек може да полудее ако си спомни всичките си прераждания.

Загледан в нощното небе мъжът беше склонен да пробва. Да разбере защо понякога кръвта бушува в ушите му, защо го е страх от вода, защо се плаши от коварно предателство и семейството е толкова важно за него, както и срещата с любимия човек. Може би както казваха психолози, всичко това бе изградено в неговото семейство, ала в контраст привържениците на реинкарнацията утвърждаваха, че душата сама избира къде да се роди, за да се учи.

И така Манолов пое, по стъпки воден от книга, а може би от спомен или опит. Затвори очи и се пренесе в студена пещера чиито стени бяха покрити с влага. Същата веднага полепна по ризата му и слизайки в гърлото и той усети как се просмуква в тялото. Отстрани имаше наредени факли. И как да няма – мислеше си Манолов, та това бе неговата пещера.

На дъното в края на витите изсечени стълби се намираше някакво малко езерце и скални фрески. Рисунките на животни и хора трептяха, сякаш танцуваха а в езерцето капваха равномерни капки през десетки секунди, образувайки кръгове във водата. Манолов приседна, после се огледа. Сякаш нямаше отражение или пък се отразяваше до безкрай – в тези всички разбиващи се кръгове. Остана загледан и сякаш потокът го завихри, попадайки в центъра на падащата капка той се усети във водовъртеж.

Опитваше се да си вземе въздух, не потъваше. Беше умирал много пъти воден от страстта си към зеленикавата ефир, към която бе изпитвал едва ли не първичен копнеж. И ето видя се като делфин, играещ с малките си, пазещ стадото, после бе момиченце навело се над коша за дрехи и поето от пенливата река. Майка му си скубеше косите и удряше бялата си гръд.

Тежки брони, силни удари. Бойни възгласи – някъде лети сокол. После се превърна в индианец който бавно се убива сред близките си в резерват, захапал тютюн и шише. А някога преди това беше бегач, залавящ бизони – пронизващ ги, както и еднорога който търсеха за да стрият издатъка на главата му за илачи и отрова, без да са сигурни че дори съществува.

Дворцови сплетни, художествени страсти, вариететна суета, динамика на борсата, поредно самоубийство, обич, прокълване, отлъчване и папска благост. „Не мога“ извика Манолов. Целият бе облян в пот, стичаща се от зениците му, разбиваща всеки образ парещ в очите му – на слугинче, на жена, на феодал, на животно което разкъсва, на майка която обича, на човек с криле, а дали бе човек? Манолов се задъха.

Намери се на стола, отпуснат в мекотата на дамаската. Рамките на очилата му бяха оставили дълбоки червени следи по лицето. Ризата му лепнеше неприятно. Той скочи на крака отърсен от миговете, а може би часове. Пещерата я нямаше – виждаше само що годе прибраната си и чиста стая. Ала нещо, нещо го тормозеше. Стана и припряно се запъти към огледалото в банята.

Сред нея, загледан в плоската амалгамена повърхност той искаше да види Истинския си образ. Не, един образ един цял образ изграден от фракталите които странстваха из дебрите на душата му. Образът – подпухнал, със стичаща се пот и зачервен бе там. Ала това беше ли той? След всичко което видя? Просто едно следствие или една причина за бъдещето – помисли Манолов.

* * *

Мъжът си сипа чаша питие и загледан в звездите над себе си усети че отрони „Защо“. После заплака, спомняйки си много радости, преживявайки отново премногото скърби, усещайки кръвта по ръцете си, загубата на ласки, на очи които никога няма вече да види, устни които няма повече да целуне, съществуване което остава някак зад него, невъзможно отново да преживее.

„Защо?!“

В отговор звездите потрепнаха. Сякаш тътен мина през небосвода и те се стопиха и започнаха една по една да падат от него превръщайки се в мънички сребърни капчици. Нещо намокри рамото на мъжа. Господ някъде високо над него, също плачеше…

София 31.08.2011 г. Благодаря Ви!