Капчицата пот се стичаше по голото теме на Манолов. Той я усещаше но остави изнервящо да лъкатуши по лъскавата кожа, погъделичка веждата и кисело влезе в окото му. Мъжът седеше над бумаги и цифри, опърпан сред затрупаното бюро. Пред него примигваше екран който Манолов не поглеждаше, иззад роговите рамки. Всъщност пушеше замислен като издишаше към тавана.
Калкулиране вероятността да се запали бе лесно, според възраст, стрес, навици. Тези сметки – измерения на математиката и физиката с които се сблъскваше сега, бяха отвъд стегнатата кожа опъната на челото му и го водеха до изтощителни диалози със себе си, които стихваха удавени в чаши вино.
Колегите от Голямата централа бяха стигнали дотам където и философите преди хиляди, а защо не и милиони години. Вселената бе произляза буквално от Нищо. Може ли, потеше се Манолов, нещо да произлезе от Нищо? И все пак, Метафизиците и квантовите наблюдатели откриваха появата на Нещо сред Вакуума, сред Нищото когато има съзнателно наблюдение. Цигарата пареше в ръцете му. Той нервно я смачка във въртящия се като пумпал пепелник.
И така – мъжът скръсти ръце зад главата си – метна сакото зад гърба на стола и запретна ръкави забил поглед в осеяния с паяжини таван на Учреждението. Да приемем че Вселената може да се проектира само след като има самоосъзнаване. Дотук добре, усети че отново се поти. Приемаме доводите на Теолози и Физици че има Велик промисъл и всяко нещо във Вселената е водено и правено с разумен аргумент и конструкция, той отпи малко от чашката пред себе си.
Кой или какво по дяволите е измислило първичния аргумент?! Откъде Бог се е появил сред Нищото в тази Вселена? Може ли някъде, във Вечността да е имало първично нищо което е започнало да осъзнава по неведоми пътища. Манолов усети че стените сякаш го притискат и разхлаби яката си. Отиде до прозореца с чаша в ръка, отвори го и усети че мократа му риза лепкаво и приятно залепва за гърба му.
Залез. Кехлибарени дъги се мятаха пред жалния – свит зад рогови рамки поглед на мъжа и се валяха в отблясъци о кристалната чаша с Уиски. Като малък Игнат Манолов си представяше че Вселената има граници. Обаче какво има отвъд тези граници? Тя бе като кубче за игра което е сложено в кутия, тя в сандък обаче… Докъде води тази „кубична“ в случая прогресия?
Когато писа дисертация, Манолов отбеляза че най-големият недостатък и затруднение на съвременните учени а и теолози и търсещи отговор на тези въпроси, е невъзможността на човешкото въображение да мине една граница отвъд стереотипа на представите, дори Абстракцията. Той самият имаше чувство че подобно хлъзгащата се от ръцете му чаша, съзнанието му ще се разбие на хиляди малки късчета преминавайки бариера която не ще може да понесе, дори само като представа.
Какво да напише сега в отговор на Учреждението. В доклада щеше да спомене с тежест в гърлото че бяха потрошили средства, с която една малка страна щеше да изхрани населението си десет години само и само да блъскат протони, неутрализират частици и стигнат до кривата улица наречена „Съзнание“ чието пораждане беше енигма. То просто „Е“ изрече Манолов, каза го рязко ей така изведнъж и се свлече на колене с поглед през прозореца и чаша в ръка.
Превърна се в нишка – една лента част от дъгата, която прелетя над блокове, антени с накацали птици, забърса лицето на Луната и докосна границите на Галактиката. После се понесе покрай Плеядите, увери се че Сириус е тризнак и стигна една прозрачна стена зад която се къпеше океан от светлина. Той му се стори огромен, а зад стената го гледаше овално лице, призрачно и далечно. Толкова далечно че му трябваше време да дойде на себе си и фокусира образа отразен о закривеното стъкло – плешив и леко подпухнал, със стичащи се капчици по челото.
Благодаря Ви, София 21.05.2011 г. На Нищото