Етикет: душа

Огледалото бе изсечено сред каменната стена и се сливаше със сивите грапавини,
сякаш бе полиран срастнал се детайл от тях. То бе елипсовидно и високо колкото сухия Дългуч който го наблюдаваше. Все пак то не можеше да се наблюдава защото приближавайки се към него светлината се стесняваше от страните му и ако някой гледаше отражението си, то последното потъваше в тъмна полирана бездна.

Дългучът се доближи като влачеше крака по мрачното подземие. Струваше му се че някакви дребни животни пробягваха по пода. Носеше се звънливо разбиване на капки и той потръпваше представяйки си как последните попадат в/у оголения му мъхест врат. Той се загърна в дългия си шлифер и приближи към овала в стената. Не виждаше нищо друго освен блясъка на очите си и груби очертания на контура на тялото.

Изведнъж образите оживяха и заизлизаха от дълбините на огледалото – изпървом детски смях, плач… Някакви тихи шепоти започнаха да се смесват с капчукането и тихо свистяха провирайки се между гладките камъни. Дългучът се взря по-дълбоко и образите добиха неясен цвят. Бяха кафеникави подобни на морски пясък.

От дъното на огледалото се носеха детски смехове, откроиха се фигури на деца тичащи сякаш в спирала около образа на дългуча. Той преметна сив кичур връз оголеното си теме и потърси в джобовете на шлифера. Изваждайки голяма намачкана кърпа отри с нея влагата под очите си и обърса носа си. Последваха образи на момче в синя фуражка, из тъмнината се разнесе сирената на влак и мощното движение на мотрисата сякаш разтърси тунела.

Дългучът опипваше восъчното си лице с една ръка като с другата – чертаеше контура на лицето на момчето с фуража, с пръст. Появи се момиче с коси като запалено сено. Тя бе румена и се смееше – сякаш на момчето с фуражката, а може би смехът и кънтеше точно както грохота над тунела в момента. Мъжът хвана главата си с ръце. В огледалото момчето и момичето бяха държаха в ръка цвете – мъничка детелина, което увяхна. Младите коленичиха пред сгърчващото се цвете и избледняха в матовата повърхност.

Появиха се образи на жени, мъже. Домашна обстановка, погребения на мъртъвци – някъде виеше куче. Дългучът виждаше един сух и висок силует който бележеше всички тези картини, като част от пейзажа – облегнат малко встрани никога не участващ директно и никога не се усмихваше. Беше някъде на брега в тефтерче носеше изсушената детелина онази която държеше заедно с русолявото момиче. Детелината литна на прах сред отворените страници по посока на морето – там където гаснеше последният маяк.

Буря, буря която караше стъклото да се огъва, цепи, пламти. Скърцащи дъски в морето и облаци които ругаеха. Дългучът виждаше оплешевяващата глава на момчето със синята фуражка, потупването на по-възрастни хора по гърчавите му високи рамене, улиците по които броди прегърбен подритвайки камъчета. Улиците бяха тесни и високият младеж не влизаше в никоя от вратите. Стъмвайки се гледаше високо в мастиленото небе и сега от него, от Огледалото, му отвръщаха светли точици като главички на нажежени до бяло топлиики.

Той усети как стиска юмруци, как иска да извика. Някъде отзад като силует го гледаше образа на онова русо момиче – сега млада и налята жена, която се взираше в него без поглед и без усмивка. Пръстите на мъжа се спуснаха по ледената повърхност на огледалото. Чуваше се драскане, скърцане, пищене. Повърхността бе студена и сякаш се ронеше, изведнъж той усети топлина в ръцете си – за миг, която приятно се разля.

* * *
Когато се събуди, някъде там на брега под звездното небе и превалящото утро, високият мъж погледна с учудване окъвавените си ръце, впили се жестоко в пясъка.

На най-красивите образи в живота ми,
и Джонатан чайката
София 10/07/2010