Мъртвите пееха
приспивна песен
Земята се люшкаше
оголена.
Пестниците свити съскаха
душата стенеше…
Зов до Бога
до звездите прокънтя –
Човече
осъзнай се,
Ела!
словесни проблясъци
Мъртвите пееха
приспивна песен
Земята се люшкаше
оголена.
Пестниците свити съскаха
душата стенеше…
Зов до Бога
до звездите прокънтя –
Човече
осъзнай се,
Ела!
Покрусен съм
и пия от тъгата
копнея и все чакам –
една ли бе ти
и кой друм до тебе води?
Душата ти е нишка бяло злато
очите – було в нега огряно
усмивката ти цяла свети,
косите – води в Океан
Не зная има ли те нявга
не помня аз дали те срещах
по пътищата – следвайки ме в сянка
и преди съня ми сладко шепнеш –
“Открии ме в болка или свян
открии ме преди последния си дъх
аз може би съм всичко – даже блян
но струва си да ме опиташ поне веднъж”…
Не знам обичал ли съм чисто
в очите детски когато те потърся,
не знам сънят дали е краен или вечен –
аз детството така и не завършил…
* * *
Звездице мила млада нежна,
безмименна и блага в ноща
едничка си ми ти – Една Надежда –
лъч Светлина издигащ ме в мощ…
София 05/22/10
Земята се клатеше
Черна навъсена,
мравки двукраки
тя тръскаше.
Клетви що вдигаха,
с взор на омраза
близки поробваха –
сърдечна зараза.
Земята се клатеше
вятърът виеше
дъгата прокъсана
изсипа небето.
Ръце се надигнаха
и вопли задържани,
реки от сълзи
душите очистваха.
Звездите изпадаха
Ангели треперещи
новия ден
чакаха…
* * *
Утрото бликна
непоколебимо в душите
очите просветнаха
– тихо е.
Светът се пробуди…
София 1/04/2010 г.
Боже помогни ми
да сцепя воала
хората да видя
истински… да им се радвам,
да успея.
Очите ми да бъдат живи,
в едно с теб да ги рисувам –
цветни и красиви.
С линии багри щтрихи –
подобни цялата природа,
а не сухи валящи отломки,
влачещи се в сянка.
Ох сънят ме мъчи – пак заспиват
очите уморени, багрите сивеят,
а хората са живи цветни
не вярвате ли – вижте ето!
* * *
София, 27.03.2010 г.
Там където плътта се прокъсва,
се докосват божествено и човешко
в едно умиротворено цяло .
През сълзи, болка и смях
човекът се движи по спирала
към звездите.
Спира, става, пада и пак напред –
търсещ собственото си лице,
сродната си душа
покоя вътре в себе си.
Полита и пада сред космически дъги
упива се от благодатта на земята
почива в блаженната гръд на другия
и мисли…
* * *
Без начало и край
е всяка агония,
всяко едничко щастие –
скрило се под камбанката на кокичето
доброто утро очаква да бъде открито
някога.
София 14.03.2010
Слезе – трябваше да го направи, защото му писна. Непрестанните вопли, заклевания, викове, заплахи, плач, скръб, упреци – всичко се сипеше Нему а той вече не знаеше какво да направи. Отгоре гледаше – мислейки че бе създал съвършенния свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете му се валяха отломките на някогашен проект който се надяваше да е добър, грандиозен – нещо.
Когато воплите станаха непоносими, той остави тронът си празен и връз него сега се изсипваше плача на майки, молбите на бездетни, хулите на злите езици, алчността на банкерите – просто той не можеше да я носи повече, всичко от това не бе по силите му. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, малко кепе в дънков цвят и джинси и слезе на един док, всъщност мигом се оказа там. В сините му очи проблясваше изгревът и чуваше прибоя на вълните. Всъщност не беше толкова гадно, се замисли – даже красиво…
Сега никой не го тормозеше за нищо – взе си един хот дог, разходи се по улиците дори му се прияде сладолед. Тези хора не се различаваха много от Него – само дето не го разпознаваха. Минаваха покрай му като сянка, даже страняха. Нали бе небръснат със зелена куртка на анархист – чист докер, измет на обществото. Той се спря при сладоледопродавача и се вгледа в очите му. Онзи рече “Колко топки и какъв?”. Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко че чак кеят потъна в очите му. “2 топки друже, сметанов и шоколад”. Онзи, явно италинаец, не се поколеба и бързо сложи топките.
Христос го гледаше. “Какво си ме зяпнал – 50 цента”. “Не ме ли позна?”- попита Христа – “Не да не си ми длъжник – аз на аванта не давам вече”, тросна се оня. Христос взе сладоледа си и бавно се отдалечи. Докато ядеше на една пейка в парка дечица минаха и се заиграха с куртката му. Беше има забавно. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от него.После в храстите в парка го обраха – не че имаше много пари, той дори не знаеше откъде са се взели (по принцип) и как тези негови подобия-творения така добре бяха уплели цялата система да ги имат, пазят, отнемат.
После си тръгна. Влачеше се по улиците, светещите табели го водеха до болка в очите – реклами, звуци, вопли. Нима воплите и стенанията които стигаха и до Горе бяха толкова силни и тук. Не можеше ли просто да изяде още един сладолед и да отиде на кея… Да и той го направи, попроси на ъгъла на 52-ра и Венсън Авеню, после отича до един друг италианец и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката му със залеза.
До него се присламчи момче със светла начупена косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и статуята на Свободата. “Ти знаеш ли кой съм, попита Христос” – момчето кимна с блестящ поглед. “Знаеш ли мило момче, не знам защо се случи така и дори това не е светът който проектирах. Мен ме наричат с безрой имена, Адонай, Алах, Христос, Йеве, Буда, Озирис…, искат да върша ужасни неща, заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински – да поговорим за звездите, творението, смисъла и това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен че понякога ми се иска този свят да го няма вече…”
Момчето го гледаше зяпнало. Христа го погали – “Заради такива като теб – заради децата давам още един и още един шанс”. Мъжът отхапа от сладоледа. “Защото си мисля че вие ще ме разберете и стигнете… Първи и ще се забавляваме заедно изследвайки звездите, Вселената.” Момчето радостно се усмихна. “Ти си глухонямо нали – Христос махна с ръка пред лицето му. Шумът на прибоя оглуши момчето. То стопи буцата в гърлото си с една сълза. “Бл…а..года…ря” рече момчето. То проследи с поглед Христа който връчил му сладоледа се отдалечаваше носейки се над вълните, към залеза някъде зад Статуята на свободата.
С благодарност, поглед вперен в Ню Йорк – София 03/09/10
Чувал ли си само
звука от собствените си стъпки
и как започва да вали
сякаш времето плаче за теб,
а Луната те гледа безучастно…
И се носиш
в мъглата
в плътното и тъмното
без пристан, без покой
без да си дадеш възможност
да спреш.
Като кораб без котва
без кей, без пространство –
дори без море!
И продължаваш да цепиш вълните
които яростно се врязват в носа ти,
разбиват се на хиляди парчета пяна,
на пръски и нищо не остава.
Само дирята- разпенена на мехурчета
и плуваща в нищото.
Животът е един безкраен океан,
от толкова красота и възможности
а ние се лутаме, понякога блъскаме,
понякога потъваме…
и рядко плаваме.
София, 1.3.2010 г.
Oчите ми парят Господи
и гърлото и ръцете и Духът.
Сълзите ще отмият всичко знам –
цялото Творение и хубаво и лошо.
Ще прогледна пак с взора на дете –
простен, с мисълта на Ангел свят
и тръбите радостни ще свирят –
върна се, прости…
Две тънки цигари лежаха на земята
и чакаха да ги вдигне
нечия ръка,
две тънки цигари поклащаха се
в мрака, молейки се
да горят в една…
* * *
На Емилия Брадфорд
София, 27.02.2010 г.
Ходя по гръдта на земята
и тя ме приема с въздишка –
родила чудни девици
с ухаещи коси на цветя.
Очите им – огин негаснещ,
сърца им – цяла жарава
а песните техни изплитат
пред взора ми дивни поля.
В мигли коприна събрали –
зелена нега и дъбрава
едничка в душата си земна
обични остават докрай.
Ах жена – българска дивна,
сякаш у теб цял свят е
събран, ненагледни и мили –
единствени – събудете ме
от сладкия сън.
София, 20.02.2010 г.
© 2024 freebreeder
Тема от Норен Андерс — Обратно горе ↑