Усетих те в съня си –
как ме погали с коси
и стъпи на босо връз перваза.
След туй полетя към Месечината.
Тъй нежно си завила баницата,
че дори не личи къде е повдигано крайчето
на покривката.
Страница 49 от 64
Девойко, мари любима
сърце ми караш да трепне
да трепне – да расне,
в пазви ми веч се не сбира.
Сърце ми крепко – юнашко
с чудно биле моме обля го,
да се шири обгръща,
да обича и трепне.
Будя се нощем аз Либе,
на сърце си ръки турям
у него да те подиря,
че веч за двама то бие.
На Еминка
Рано станах Либе,
Слънце йощ не бе изгряло.
И си мисля за твоите гайтани църни,
църни – ненагледни.
Въртя се на миндера,
все тебе ази диря.
Твоята усмивка
дет е кат’ звездица
що веч бледнее на небето,
целуната от Райко.
Твоите косици меки,
либе ненагледно,
твоите две зеници –
топли въглени.
Ръки ти бели
от млеко излети,
що копнея да ме милват
и снага ти кръшна…
И заваля сняг
и мечтите политнаха,
а в сърцето настана
покой.
Тъй чиста е
и носи надежда
всяка малка снежинка.
И заваля сняг –
и се радува душата,
а Земята въртейки
се загърна в просъница…
да живея без очакване –
като полета
на птица
към безбрежност.
Да ме носи вятърът
и лашка времето.
Да не страдам,
ала и не радвам
от очакване,
но когато ме погали Слънцето
и скрия се
под пръски
на вълни.
Научих се
просто да те чакам…
и да летя.
В черковата
обсипана богато
иконата
изслушваше момичето.
Слушаше
и плачеше
без сълзи.
Пред иконата
обсипана със злато,
с обеци и пръстени,
с хоругви, благовония,
с кокичета и със целувки
момичето стоеше –
непоклатимо,
жалещо
душата си.
Хора идеха
и си отиваха,
ала момичето стоеше…
дорде Девата
не излезе
и я прегърна.
София, 12.02.2019
. . .
Tи питаш ме малко момиче,
ти питаш ме – Дивна,
защо очите ми
са налени със сълзи.
Защо те капят
и преливат безспирно
опитвайки се да угасят
сиротния жар…
да сподавят копнежа
по ласката,
дето витае
във въздуха.
Ти, мила Дивна, си още малка,
ала някой ден
ще разбереш терзанията
на самотното сърце.
София, 10.II.2019
Ще те открадна моме –
змейско биле ще забъркам,
щом на сърдечния ми зов
не отговаряш.
Ще те открадна
на лунна светлина и нося
през гори, поля.
Ще скрия този грях в косите ти
и моля цяла нощ,
дордето спиш.
А щом пробудиш се
в леглото ми,
ще те назова “Невяста”
с огнена целувка.
на което да поплача.
Не достигам
моето.
да те обичам,
дори от разстояние.
Да те милвам
и копнея
с мисли.
И ти пращам
поздрави
по Слънцето.
Тъй хубаво е,
просто че те има.
София, 8.I.2019