Това, което осъзнавам след последните няколко правителства, е че страната ни се намира в политическа криза. Това е така от години. Не мога да се сетя за представителен политик, който да може да се изразява ясно, да има честен поглед и чиито дела да отговарят на думите му.
Спомням си за Петър Стоянов, който може би в моите очи, отговаря на “интелектуалният тип” политик. Държавничеството не е шега работа. Човек отговаря за съдбата на народа и родината, ала трябва да има сърце. Да има светъл и гъвкав ум и да се разбира с хората.
За съжаление такива хора са малцина. Ако не бе така, защо пращат хора като бъчви, да ги пазят? Знаете ли че НЦВ Борис III е ходил сам из Рила и селата и като го познаят селяните му се радвали и го канели на гости? Можете да прочетете за това, в книгата “Корона от тръни” на Стефан Груев.
За нас, като народ на тази страна, остана трънливият венец. Той, обаче, не е на славата. Не е и на глупостта. Просто няма за кого да гласуваш. Не ми харесваше предизборната платформа ДБ, защото в нея освен за “електронизация”, за нищо хуманно не се споменаваше. Нито за демографски прираст, нито за подобрение живота на хората. Ала се подведох и гласувах.
Я отидете на село. Там хората живеят като през 19-ти век. Има населени места с ветрогенератори в близост, но без нормален път и канализация. Това е пълно безумие. Ала хората живеят, някак, поздравяват и работят. Селото има друга динамика, друг живот. Знаете ли, че на шофьорите от Социалния патронаж им трябва доста време и умения, за да избегнат дупките и занесат канчета храна, на шепата останали там хора?
Ако се разходя из Германия и Австрия ще видя, че селата процъфтяват, защото те винаги са били тези, които са хранели градовете. Ние в града произвеждаме интелектуален труд. Правим сделки, бизнес, ала храната иде от селото, от Чернозема. Затова трябва да го пазим, като очите си.
Та питам се защо оставихте тази земя да пустее? Това, което създадем материално днес и до края на живота си, няма да можем да отнесем отвъд. Ще отнесем нашите умствени и духовни постижения. Би било цяло щастие, да можем да отнесем благодарността на близките и народа, със себе си.
Спомням си филма “Известният непознат” за Иван Стоянович, шеф на пощите по царско време. Как се е борил да имаме високотехнологична телефонна централа при прозрачност на държавната поръчка. Сещам се и за инж. Иван Иванов, кмет на София, минаващ всяка заран по улиците и построил Рилския водопровод.
Тази земя е имала своите достойни синове. На тях им е била нужна среда да се развиват. Не да са овце, сред вълче стадо, но да работят сред съмишленици. Да бъдат строители на Държавата. Да внасят закон и ред, почиващи на разум и хуманност. Моля се да има повече такива хора и виждам Надежда, в очите на малките деца.
