Категория: Живот (Страница 9 от 20)

Пътешествие в сърцето на Родопите

03.08.2023 / Георги Атанасов

Можете да си подарите няколкодневно пътешествие в сърцето на Родопите. Предвидете гориво/електричество за 600 км, ако пътувате от София. Ще са ви нужни няколко дни, като добра опция е да пътувате в Петък на обяд. Така ще имате време да пътувате денем, да огледате и усетите пътя и се настаните. За препоръчване е в курортно градче в близост до Смолян (с. Стойките е добър избор).

Снимка от с.Стойките

Отправете се в посока Пловдив и завийте по околовръстния (отбивката е при заводите на Liebherr), път водещ към Асеновград. На изхода от Асеновград се огледайте за отбивката към Асеновата крепост. От нея за жалост е останала само църквата Света Богородица Петричка, която се извисява над скалите.

Св. Богородица Петричка (снимка)

Продължете по лъкатушещият път за Смолян. Внимавайте, защото по него се движат много местни, които не спазват ограниченията. В случай че Ви притискат, просто отбийте на обозначените места и пуснете колоната. Карайте към Пампорово. Минавайки през курорта продължете в посока Широка Лъка. Ако сте избрали с.Стойките за Ваша база, оттук има в близост няколко интересни места.

Приемаме че сте пристигнали в Стойките към 16.00 ч. Можете да се настаните, да отдъхнете и да направите кратък преход в посока кулата Снежанка, или Смолянските езера (средно 2 часа в посока). Починете си добре, защото ще Ви трябват сили за шофиране през следващите дни. В Стойките можете да хапнете вкусно приготвени храни в гостилницата намираща се срещу база на Унибит.

В Събота можете да тръгнете по-рано за да имате време да стигнете до Ягодинската пещера. Пътят е в посока Девин, като има отбивка за пещерата. Внимание, пътят е много тесен, в ремонт и пътуването по него е предизвикателство. Последната група влиза в пещерата в 16.15 ч., така че имайте предвид, когато тръгвате. На опитен шофьор отнема около час да стигне от Стойките до Ягодинската пещера (40 км). Вход за възрастни – 10 лв. Пазете касовата бележка, служеща за билет.

Снимка до пещерно жилище Ягодинска Пещера

На връщане можете да отделите време да посетите китното възрожденско село Широка лъка. Да заснемете статуята на Орфей и на каменен гайдар, до чешма. Да видите стара черква. Къщите са строени на тераси, като до тях води калдаръм. Можете да спрете спокойно на центъра или на улица, водеща до хотел Широка лъка.

Снимка на Орфей из Широка Лъка

Снимка от чешма в Широка Лъка

Починете си добре, защото в Неделя ще направим следващите приключения и се приберем у дома. Започнете Вашето пътуване рано, към 10.00 ч. Насочете се обратно в посока Пампорово, Асеновград. По пътя можете да се отбиете към природната забележителност Чудните Мостове.

Това са изкопани от Вятъра и Водата огромни скали, от които можете да хвърлите поглед към вечнозелените баири на Родопите. Можете да слезете долу в кухата част на скалите и си направите снимки. Пътят до Чудните Мостове е 20 км, опасен, тесен и ронлив. В случай, че няма места на паркинга можете да спрете на хижа Скални Мостове. Тя се ползва от групи спортисти и от нея водят екопътеки.

Панорамна гледна от Чудните Мостове

Снимка от Чудните Мостове

Нашата следваща спирка е Светата Обител Бачковски Манастир. Той се намира отдясно на пътя към Асеновград, като има няколко отбивки за него. Внимавайте за да свиете навреме. Има няколко паркинга, като сумата за престой варира от 2-3 лв. Потърсете място на сянка, пътувайки през лятото. Заслужава си да видите черквата на манастира. Оттам можете да си вземете светена вода, а в околностите на манастира има импровизиран пазар, откъдето можете да закупите мед. В близост до манастира се продава крем сладолед и скрежина. В обителта има много чешми.

Снимка от Бачковския Манастир

От Бачковския Манастир продължете към Асеновата Крепост. Входът за нея е 4 лв., можете да паркирате на плац, зад информационния център. Заслужава си да видите Асеновата плоча с красиво изписани букви на Кирилица, а също и да посетите красивата древна черква Света Богородица Петричка. По пътя към крепостта има чешма, като можете да си налеете изворна вода. Наличието на прясна вода е задължително при пътуване по маршрута през лятото. Внимание, пазете себе си, деца и домашни животни при разходка около високата крепост.

Св. Богородица Петричка (снимка)

Нещо не е наред с този Свят

02.08.2023 / Георги Атанасов

Не, нещо не е наред в този Свят. Вчера попръскаха и днес температурите бяха паднали сутринта с 5 и повече градуса. Геоинженерството е реалност и може да се предизвика както суша, така и дъжд.

Не, нещо не е наред в Свят, в който, когато са нужни хора, за работници, да градим Фашизма, Капитализма или Комунизма, се насърчава раждаемостта и приветстват изразените полови белези, а щом Човекът може да бъде заменен от машини, се прокламира че Земята е пренаселена.

Не, нещо не е наред, щом стана модерно да си еманципиран, да се татуираш, въпреки, че Природата е изваяла всички дарби и недостатъци на Човека връз неговото лице и тяло. А винаги модерното и отговорното, е да дадеш Живот, да се погрижиш за отглеждането на Дете, да стане Човек.

Не, нещо не е наред, защото съзнателно се убива Божественото, а възнася в култ технологията. Може ли нещо, което претърпява странен бум от стотина години, да измести Милиони Години Еволюция на Живата Природа? А тези, които ни връчиха технологиите, го направиха с цел да ни направят роби.

Не, нещо не е наред, щом Европа се въоръжава и говори за военни действия, вместо да лобира за Мир. Щом властта е дадена в ръцете на неморални хора, които всъщност според мен не са истински хора, но инструменти в ръцете на иноземно съзнание. Щом полиция и армия са хвърлени срещу мирно население. Щом се отнема поминък на Земеделци и Животновъди.

Не, нещо не е наред щом културата на жените е съсредоточена в колагена на устните, а не в сърцата им. Щом се забраняват книги и човек не може да изкаже гласно Истината. Щом по пътищата и улиците цари насилие и угоднически се създават закони, угнетяващи Малкия Човек.

Не, нещо не е наред с този Свят, но ние ще продължаваме да Живеем в него. Въпреки че ни натякват за въглероден отпечатък, въпреки че ограничават правата и свободите ни. Въпреки, че се опитват да заглушат Божественото.

Среща в с.Стойките

31.07.2023 / Георги Атанасов

Село Стойките е сгушено в сърцето на Родопите. Намира се между курорта Пампорово и Широка Лъка. Любопитно е че, там се намира единственият по рода си Музей на Гайдата. Читалището на селото Пробуда-1903, се намира в близост до почивната станция на Библиотекарския Университет – Унибит. Срещу него ще видите каменна скулптура на Апостол Кисьов. Той успява да дирижира 100 Каба Гайди, чрез собствен метод.

Попитаха ме какво мисля за Стойките. За да усетиш едно място ти е нужно време. За мен бе проява на Човещина и доверие от страна на домакините, в частност Г-жа Мария Пичурова, член на екипа на читалището, да ни приеме със съпругата ми в дома си. При това да ни предостави цял етаж и градина на разположение. А Доверието предразполага към отговорност.

Да се събудиш сутрин и Слънцето да огрява стаята ти, небето да е синьо, колата да е паркирана пред портата и градинката да дъха на аромати, е вдъхновение. Благодаря, че успях да го преживея. От Стойките може да се тръгне пеш към кулата “Снежанка” като по мой изчисления човек може да я достигне за час, час и половина ходене. От селото тръгва и пътека към Хижа Смолянски езера, отбелязана на два часа път.

И все пак какво има в с. Стойките? Какви са хората. В центъра, на мегдана, ще намерите дюкянче, от което пазаруват местните. До него се кипри гостилница, с малко плаващо работно време. Да кажем че работи сутрин от 8.00 и вечер от 20.00. Готвят вкусно, като всичко е обилно поръсено с Гьозум.

На премиерата дойдоха двадесетина души. Възрастни, по-млади. Майки с деца и едно бебе. Всички бяха затаили дъх, да чуят мен. Да чуят един млад, прохождащ писател от София. А аз много се вълнувах. Още от предишната вечер и натоварен от пътя, обсъждах със съпругата си възможните въпроси.

А всъщност хората бяха дошли да чуят мен. Както споделиха, има сами жители и за тях мероприятията внасят разнообразие в живота им. И така реших да им споделя част от моя. Да им разкажа за загубата си през този месец, за нуждата от писане като вентилиране, призвание и мисия. И те ме слушаха. Изслушаха и два от моите разкази, които им прочетох, а именно “Анабел и Снегът” и “Хлябь”. Първият и последният разказ, от сборника.

За мен това бе напълно Човешка среща. Имах възможност да се покажа като човек, който се вълнува. Като автор, който е даруван със Словото и който желае да го сподели с Другите. Виждах човешки погледи, които се спираха върху мен и търсеха моя. И точно там е срещата между Автор и Читател.

Искам искрено да благодаря на Мария Кисьова, че откликна на предложението ми да представим сборника “По пътя към…” в читалище Пробуда-1903., в Стойките. На Ружа Чуртова, че ме водеше по време на представянето ми. На моята съпруга Ради, че бе до мен и ме подкрепяше в това нелеко начинание. На Родопите и хората от селото, както и на дивната ни Природа, която ни прие и лекува Душата ми. До срещи приятели!

[Show as slideshow]

Загубата

31.07.2023 / Георги Атанасов

Когато загубим близка Душа, имаме склонност да се затваряме. Да скърбим и обвиняваме… не винаги Другите, защото те може да не са виновни за нашата загуба. Обвинението е насочено повече към нас. Дали сме направили най-доброто. Били на правилното място, в подходящо време. Загубата създава емоционален вакуум,от който трябва да излезем. За да продължим напред.

С ДС

25.07.2023 / Георги Атанасов

През изминалите години малцина говориха за това, кой реално управлява България. Гледах постановката на Илия Троянов “Власт и Съпротива”. На Немски. Сякаш не можем да кажем Истината на Български, да я погледнем в очите. Теодора Димова също засяга темата.

Кой задава модела на поведение в обществото. Кой слезе от Волгите и Газките и се качи на Мерцедес и Тойота? До вчера бяха с “Другарите,” сега са модерни “бизнесмени”. Замениха изтърканите елечета с костюми, но отвътре си останаха същите. Арогантни хора, без респект към Живота. Незачитайки другия, освен ако не е “свой”. А свой означава обработен, подчинен, зарибен, зависим.

Говоря си с Немец, представител на културна институция. Опитвам се да му обясня, че години наред ние носим един товар. Белези, от едно тоталитарно управление, чиито пипала са навсякъде. Товар, който ни обезличи като общество. Който даде право на хора без ценз, но знаещи да манипулират, да организират и боравят с оръжие, да сътворят подземния свят и печелившия “бизнес”, който можем да наречем на места и държавен рекет.

Трудно е да се говори за проблемите. Трудно е, затова българинът не ходи на Психолог или Психиатър. Да не му се смеят. Да не кажат, че е лунатик, или балама. Трябва да е “мачо”, да си татуира Раковски, Шипка. Да си сложи чантичка на врата. Нищо, че не е чел много, или че работи каквото му падне.

България. Малка страна с упорит народ. С народ, вдигнал се от Рая, да стане пак такава. С хора, които в сърцата си са носели пламъка на Свободата. Желанието за знание и просперитет. Сега се носим прекършени, падаме като снопове и молим, за по-добрите дни.

Празникът на България

24.07.2023 / Георги Атанасов

Чета че група младежи, наследници на бившата номенклатура, решават да сменят датата на националния празник. Уж да се дистанцират с Русия. И да, дистанцията би била с Царска Русия, която ни помага да отхвърлим турското иго и чиито войници лежат редом с нашите на българска земя. Това не е дистанциране с тоталитарната машина на СССР.

За мен това е пореден опит, да се отвлече вниманието на обществото от проблемите в него. От лошата инфраструктура, неспазването на закона, демографския срив и падналото ниво на образование. Апропо номенклатурната върхушка ще продължава да праща децата си в елитни училища и в странство, докато ние тук някак си оцеляваме.

Човек, който не познава историята си, не познава традициите и езика си е лесен за контрол. Десетилетия тоталитарният режим се грижеше за деградация на морала, на вярата и на предприемаческия дух. Сега се опитва със сетни сили да задържи позициите си. Ала братя, без работа, без учене и лични качества, без Любов към ближните и Отечеството, не става.

В търсене на нормалността

21.07.2023 / Георги Атанасов

Кое е нормалното в днешно време? Ако зачетем “Светът от Вчера” на Стефан Цвайг, ще научим, че хората се променят и губят връзка с традициите и морала, след края на Първата Световна война.

Двадесет години по-късно започва Втората. След нея наблюдаваме още една вълна на “странности”. До през 60-те години цензурата не допуска в Киното еротични и сцени на насилие. Днешните филми са изпълнени с ефекти, които подчертават последните. Как можем да очакваме морал от облъчено по този начин общество?

Нормално ли е да се показва насилие по телевизията, киното? Измислено насилие, дори не преразказ на реална случка. Нормално ли е да се заснема битка между хора в клетка, да се гледа, да се насърчава? Нормално ли е да използваме техника за дистанционно елиминиране, вместо да се опитваме да решим проблема по мирен начин, или в честна битка? Къде е нормалността

Писането като изкуство

21.07.2023 / Георги Атанасов

Някой може да иска да ме попита какво е да си писател. Да описваш истории, реални или измислени. Да споделяш лични преживявания.

Понякога е лесно, еуфористично. Вдъхновен си, пред теб има предизвикателство. Конкурс, идея, която искаш да развиеш. Нещо чопли, расте, иска да излезе от теб, да го родиш. Има и моменти, в които да пишеш означава да се съхраниш емоционално. Да разтовариш психиката си, да поплачеш. Писането е споделяне. Писането е протест. Писането е позиция.

Не питайте какво прави писателят, който не е “професионалист”. Той пише от лична необходимост, а “професионалистът” главно по материални причини. Има съществена разлика. Както картините на Ван Гог рисувани за удоволствие. Истинското Изкуство е търсене на Нещо, възможност за израз и Дар, който има своята цена. Истинското изкуство е Отговорност.

Историята на един Живот

20.07.2023 / Георги Атанасов

Трудно е да опишеш един Живот. Независимо колко е бил дълъг или кратък. Можеш да снимаш, можеш да си водиш бележки. Всъщност от Живота на другите си спомняме тези моменти, които са ни трогнали. За които можем да се чувстваме виновни. Миговете, когато не сме си простили или просто сме се обичали.

През 2008-ма година бях загубил наскоро кучето си Рита. Тя живя 12 години. Беше първото ми куче, доберман. Нямах никакъв опит в гледане на животни. Бях я взел като юноша, уж да ме пази. Кучето бе добро и грациозно. Също така доста плашливо. След нейната смърт не исках да взимам друго.

Един ден, ми се обади Мариана. С нея тренирахме заедно Винг Чун няколко години. Тя сподели, че кучето им, макар и на възраст, родило. Помолили баща да ѝ позволи. Отидох на гости и видях в хола четири космати топки. Нямах нагласа, но взех едно от тях. Връчих на майката на Мариана малка сума, както е обичаят, за адет.

Нарекох кучето Кира. Казват, че трябва да избираме кратки имена. За да се озовават на команди и ги помнят. Помня как Кира изкачи за първи път стъпалата между двата етажа у дома. Беше трогващо. Също и че деляхме леглото докато я гледах месец у дома, за да усвои първата ваксина. Как мина това време и как се справих, просто не знам. За щастие животното бе с хигиенни навици.

Мен ме ядоса на няколко пъти, гризейки книги и дискове, та чак исках да я връщам. От друга страна, помня как извадих с ръка гипс от гърлото ѝ. Изпитах голям страх и облекчение, когато кучето дишаше свободно. Кира ме научи на отговорност. Да я водя редовно на лекар, да се грижа за някого.

Кира беше просто кълбо от енергия. Куче, може би като всички други малки и млади животни, което иска да дари Любов. Излизаме в близката градинка, а тя се хвърли на някои сериозен господин, или госпожа и му удари две лапи. Ей така за поздрав. Или да ги накара да се усмихне. Малцина бяха тези, които се сърдеха или правеха забележка. Може ли да се сърдиш на радостта, на обичта, на детското?

Случихме на съседи – еснафи. Кучето все им бе трън в очите. Драскало, лаело, скимтяло. Чудя се как ли биха живели с пеленаче. Плашиха ме даже че ще го застрелят. Така е, когато живееш в блок. С “индивиди”. Не ни стигнаха финансите, за да се преместим в къща. Може би затова и не разреших на Кира да роди. Грях, който ще нося.

С Кира обикаляхме много. Ходили сме на спортен лагер в Рила. Също и в Пирин планина. Търчеше и събираше трениращите. Веднъж се загуби над Смолянските водопади. Треньорът каза “Куче е, ще си намери пътя”. Така и стана. Не успяхме с нея да качим връх Без Бог. В Пирин има доста овчарски кучета.

Ала изкачихме Мусала, няколко пъти. Черни връх. Стигнахме и Черно Море. Общувахме с деца, растящи без родители. Гонихме се с тях, играхме, четохме приказки. Кира бе кучето, което отвори очите ми за красотата на Природата. За пътеките на Витоша. За опасностите, които ни дебнат от животни и хора.

Дали това бе един пълноценен живот? Без да можеш да родиш, без да си свободен. Затворен между четири стени с хора, човек, който е принуден да работи. Който не излиза да прочете една книга навън сред природата, защото е в работно време. С Кира тръгнахме от нищото. Имаше един балатум и разпадащ се кухненски шкаф.

Сега, след десетилетие и повече, мизерията си е отишла. Ти беше до нас, когато сложихме паркет. Когато сменихме дограмата. Когато обновихме банята, коридора, кухнята. Стоеше и ни чакаше, когато бяхме далече. А всъщност кучетата искат толкова малко, да сме до тях, да приключенстваме и ги обичаме.

Нищо друго не може да замени твоето присъствие, Кира.

Бог и технологии

20.07.2023 / Георги Атанасов

Тези, които погребаха Бога, убиха Човека.

Напоследък виждам че се правят филми, насаждащи идеи като одушевяване на машини, или общуване с иноземци. Рядко се правят такива, които да разказват за вдъхновението на Човека от Природата, за преклонението му към нея, за търсене връзката му с Бога и силната вяра, променящя Живота.

Технологиите не са част от Природния цикъл. Те се произвеждат в ущърб на околната среда. Не могат да се разградят по естествен начин. Не могат да бъдат усвоени от по-нисшите същества и да влязат в хранителната верига. И най-вече, не притежават и никога няма да притежават Божествената Искра на Живота, която стои в основата на Еволюцията. От тази гледна точка да хуманизираш технология, за мен, е ерес.

Също така се произвеждат технологии, насочени срещу човека. Това могат да бъдат оръжия, средства за следене, контрол и намеса в естественото развитие и репродуктивните способности. Използването на технологии срещу Човека и Живота е грях.

В миналото Природата, Бог, са били в основата на вдъхновението на редица хора на изкуството, учени, лекари. Без преклонение пред Живота, пред Разумната Същност, която го е създала и поддържа, Човекът се изражда. Затова сме свидетели на липса на морал, на апатия и на неуважение.
Допускайки Бог да живее в сърцата ни, Животът добива смисъл и се променя.

Архив