Категория: Труд (Страница 7 от 7)

Когато бях малък почти всяка вечер миеха улиците на София. Поне в центъра. Това се правеше с едни големи сини водоноски “ЗИЛ”, които познавахме по характерното бръмчене. Преди това, а и отново почти всеки ден, минаваха едни оранжеви големи камиони, с механични въртящи се чистачки. Изобщо имаше финанси и възможност за чистене на града.

В момента миенето на улиците се е превърнало в събитие, подобно на градски панаир, или пристигането на цирк. Блокират се улици, лепят се афиши. Полиция охранява почистването. Защо? Нима водата не минава отвсякъде? Защо трябва да се подтискат допълнително хората, бивайки заплашвани с глоби и вдигане на колите, защото видите ли общината, или чистотата, си върши работата.

Помня как ми бяха вдигнали колата с паяк преди години. Пак при едно такова “почистване”. А как почистват колегите? Не се сещат да наръсят с вода метлите си та се вдига една почти “пустинна буря”. И после я потушават с маркучи. Изобщо защо когато някой си върши работата в Държавата бие барабан, че и глобява, ако когато не, си трае?

Задава се голяма рецесия. Усеща се като полепващата тази сутрин о стъклото мъгла. Покълва в душата и се опитва да ни уплаши.

Като всяка криза и тази е създадена изкуствено. Лошото е, че удря най-уязвимите. Тези без финансов гръб и възможност за маневриране. Ще оцелеят най-приспособяващите се. Лобистите и тарикатите. Бих казал тези, които най-вече са съвестни и добри.

Парите не са имали никога значение. Стойност, им придават трудът и услугата, срещу които се заменят. Само че ние забравихме това, или ни приучиха да го забравяме.

Когато държавата богатее, а народът беднее, нещата отиват на зле. Вчера пред мола виждам двама възрастни мъже. Единият едвам се крепи. Измършавял, с блуждаещ поглед и мърморещ под носа си. Другият, малко по-охранен, но привързал анцуг с връв. Бях готов да дам пари на първия.

Срамно и жалко е да виждаш как възрастни хора, някои добре облечени и видимо с ценз, ровят по кофите. В контраст с това, на кръстовищата нахално се нареждат лъскави коли, които не съм виждал в такава численост в нито една столица, която съм посещавал.

Пътуваш някъде, да си свършиш работа. Хващаш се за главата от начина, по който се паркира у нас. Главно на кръстовища, като по този начин се застрашава видимостта при завой и любимото – на пешеходни пътеки. Всичко това те ориентира какво мисли българинът за ближните си.

Питам се къде е КАТ, къде са от Центъра по “ГрАдска мобилност”, нямат ли камери, щъкат насам натам, ала на нарушителите не казват копче. Ала пуснеш ли погрешка SMS за зелена зона, паркирайки в синя, например, цъфват като по чудо. Рекох им на тези колеги “Сменете си работата защото правите хората нещастни”.

И факт, въпреки че плащаме годишно паркиране за колата, че винаги сме пускали SMS или купували талон спирайки в зона, усещането ми при каране и паркиране из големите градове в България не е добро. Има един гнет, едно подтискане и твърде много нарушения от страна на водачите.

На тези, които искат да прочетат повече за рецесията, препоръчвам романа “Черният обелиск”, от Ерих Мария Ремарк. По един забавен начин той ни показва Германия след Първата Световна война, съчетано с романтична история. Лично си спомням за кризите от деветдесетте и от 2008-ма. Ала кризите са за това, за да израснем.

Да надраснем материалния интерес и проявим повече човечност. Да разберем, че парите реално нямат стойност, а трудът, уменията и качествата, които притежаваме. Да пазим постигнатото и в такъв момент не продаваме недвижимо имущество, а внимаваме с инвестициите. Кризата, кризата на първо време се опитва да възникне в душите на хората, да ѝ попречим.