словесни проблясъци

Категория: Метафизика (Страница 6 от 7)

Отвъд тази реалност

Кратки мисли за любовта

Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.

Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.

Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.

Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!

Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.

Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.

Какво е любовта?

Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.

Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…

Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?

Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…

Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.

* * *

На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.

София, 18/07/2010 г.

С благодарност към добрите Духове, които ни водят…

Часовникарят

На улицата тихо проскърцваше ръждясала табела. Олющеният надпис бе измазан с блоков шрифт в цвят бордо. Буквите бяха високи и заоблени като номер на немски автомобил през войната. Служителката така и не би забелязала табелата, ако не и се счу прискъсрцване, или може би бе лъч от залязващото слънце който премина по повърхността и. Всъщност в предверието на безистена продаваха маркови чанти и така или иначе би я видяла – заключи тя. Решително влезе в хладния тунел.

Дворът бе обрасъл с мъх по който сега пъплеха алените езици на залеза. Лишейте се врязваха в пропуканата мазилка, сливаха се с наредените тухли и образуваха високи навеси стигащи до четвъртия или петия етаж. В друг случаи тази гледка би я впечатлила, но тя беше Служителка със задача и това което виждаше в момента представляваше мнима заплаха за сградата и възможност да се изкарат още малка пари. Но да видим “Часовникарь”-ят рече тя.

Малкото дюкянче бе обвито в приглушена кехлибарена светлина. В него работеше зад тезгях човек с лупа на едното око. Лактите му опряни от издраскания тезгях бяха обвити в черни подлакътници. На главата си имаше пластмасова козирка с неопределим цвят, като над нея се мъдреха чифт очила с рогови рамки. Косата на мъжа бе бяла, стърчеше в неопределени посоки и бе като цяло къдрава и образуваше лавров венец от лимби около голото му теме.

Когато служителката влезе, на нея и се стори че чува звънче но поглеждайки вратата не видя такова а просто се озова вътре. Понечи да каже нещо, но се спря защото Часовникарят бе много зает с това което правеше. Мъжът слагаше и махаше стрелки от циферблата на един часовник. Местеше часовниковата стрелка напред-назад, или вземаше стрелки от джобен турски часовник или заострени от Омега, плъзгаше ги по циферблата. После вдигаше корпуса на часовника – поставяше го водоравно в дланта си и под светлината на работната нажежена лампа, неодобрително цъкаше с език и поклащаше глава.

А… Служителката се спря. Вие какво правите?

Мъжът изпървом не отговори, после я погледна изпод очилата, козирката и увеличителната лупа с ясносини ококорени очи.

Поправям Времето – не виждате ли?

Но… тя се спря. Вие само местите стрелките насам натам, как може да поправяте времето или пък това не са стрелки от този часовник. За миг тя се почувства не-Служителка а малко по интелигентна и общителна.

Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.

Не, аз поправям точно Времето.

Да не е спряло? Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.

Може да се каже – изцъка с език той . Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи той, са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избъра изпотеното си чело, стрелките увисват в пространството.

Вие значи не търсите стрелки – тя се почувства изведнъж уморена и се облегна на тезгяха.

Всъщност се оказа много приятно и хладно независимо от топящата се до нея работна лампа.

Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. Мъжът се заоглежда около себе си. Ако не знае накъде да тръгне може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки очаквайки…

Очаквайки – тя отвори обнадеждено очи.

Вие, мъжът я погледна. Вие сте хубава жена но с Вас времето е знаело накъде да върви.

За миг Служителката се почувства едновременно поласкана и някак си, остаряла. Тя прикри посивялите си къдрици с небрежен жест.

Извинете аз… Дойдох да ви проверя дали имате… Тя усети че много се вълнува. Искаше и се да заплаче. Сякаш чуваше момински смях и виждаше малко момиченце което се люлееше с баретка и фланелка на райета на въжена люлка в дворя. Този двор от мъх, от лишеи, толкова влажен и миришещ на детство, опияняващо когато…

Дали имам? Мъжът приближи лицето си към нея.

Извинете – отвърна тя. Гримът и се бе размил, ружът се стичаше по бузите и а подчертнаното червило имаше горчив вкус.

Вземете – той и подаде кърпа. Всъщност бе обикновенна носна кърпа а може би бе с дантели или райета, като онези които момиченцата оставят на любимите си – не можеше да я фокусира с поглед.

Тя избърса с нея ружа, после червилото, после врата си и усети изведнъж че диша…

Искахте да ме питате дали имам… Той ровичкаше с поглед в циферблата.

Тя плъзна поглед по рафтовете с часовници. По нареднените будилници, по дървения корпус на махаловия часовник с кукувица или онзи стар мебел от червеникаво дърво с гонг. Всички часовници бяха спряли, ала паяжината която ги обгръщаше пламваше от последните слънчеви лъчи. И изведнъж го чу, цъкането на стрелките, ударите на махалото във въздуха, излизането на кукувицата, шумът на залеза, пълзенето на лишеите. В началото много силно и отчетливо а после равномерно, тихо и успокояващо – като песен.

Тогава тя се усмихна, свали шапката от лицето си и разпиля кестенявата си къдрава коса с прошарени краища.

Тръгвате ли? Мъжът постави часовника който държеше настрани. Без да го поглежда тя знаеше че стрелките уверено вече се движат напред. Обърна се и лъчезарно му се усмихна – Благодаря Ви! После свали кожените си сандали, взе ги в ръце, впи поличката си в тялото и прекоси с боси крачка чакълестия двор като не забрави да спре и вдъхне от мириса на лишеите.

Преди да излезе от безистена, отново и се счу само за миг звънчето на затварящата се олющената врата, без да поглежда назад усмихната тя излезе и впери последен поглед в ръждивата табела.

Преди да напусне Службата в която работеше, Тя се постара да заличи от местата за обхождане на Служителите тихия безистен, като огради табелата в плановете като анахронична собственост на сградата.

София, 17.07.2010, С благодарност на всички Вас.

В памет на Лазар – един блестящ приятел и часовникар,
с пожелание да се срещнем някъде някога отново
и да намеря своето време…

Шепот на брега

Отвъд времето и пространството
където се рони последният пясък довян от Вселената
има бряг на който два силуета шептят.

Независимо дали хорат откриват Твореца, Бог,
Великия Архитект, Геометър, Биолог, Математик
или Композитор – независимо и как го нарекат,
ние мислим че всекиму е дадено шанс
да откри Истината в сферата на това което прави
и сред хората с които Вселената го среща ежедневно.

Шепот на брека е отклик от съвременната епоха –
от тежките окови които се стягат около Свободния по право човек
и търси отговори които считаме нашите управляващи съвременници
се опитват да решат по един жесток и манипулативен начин.

Разказът е медиация на въображението
което се опитва да намери отговори
както винаги чрез хипотези и теории,
а нашите герои макар измислени и назовани със странни имена,
считаме за част от добрите същества които ни съпътстват през  живота.

* * *

Мъничето се беше свило недалеч от края на плажната ивица и се топлеше на огъня. Събраните съчки с пукот изпращаха въздишки към мастиленото небе, което бе отрупано с множество звезди. Те пулсираха и блестейки се отразяваха в очите на Дългуча, който седеше със свити крака на един камък и бе вперил поглед в хоризонта. Там се сливаха индиговата ивица на небето с черната повърхност, която нежно се повдигаше към брега.

Мъничето бе сложило канче с храна връз огъня и щом го свали от него събра ръце в молитва.

„Благослови Боже наш храната ни и дай на всички хора по света тази благодат с която…“

Грешно е! – извика Дългучът. Mъничето го погледна ококорено.

Кое е грешно?

Да се молиш за всички да имат храна, грешно е ти казвам!

Но защо, недоумяващо остави канчето пред себе си мъничето.

Защото драги ми – Дългучът се завъртя към него на камъка, ако всички имат твоята гозба и твоят огън – какво ще стане?

Той повдигна очи а Мъничето рамене.

Всичко ще свърши, няма да има ресурси, ще има кльопане за всички за няколко  десетки години и край, това е. Ще се размножите като червей, ще изядете тази планета, ще избиете останалите форми на живот за да оцелеете и унищожите дори атмосферата с огъня или каквото и да е топливо, което изнамерите. Той махна гневно с ръка.

Но как е съществувал Светът досега? Запита мъничето бъркайки в канчето с лъжица.

Съществувал е в баланс… Всъщност живот има и в Космоса – Дългучът вдигна пълни с тъга очи, тук си мислите че живеете а там горе кипи истинският живот.

Нима, преглътна мъничето. Горе в студения вакуум..
Се коват слънца и галактики! – довърши Дългучът.

Какво ни остава да направим?- рече мъничето.

Не знам – сви криле и се загърна в тях Дългучът. Положението не е било никога така особенно, както сега. Той постоя свит с прибрани крака към тялото си на камъка докато мъничето се хранеше. Звездите бавно се въртяха по небосвода а някъде в далечината пулсираше маяк. Вълните тихо се разбиваха и галеха големите нозе на Дългуча. Те се смесваха със сълзите които ронеше и се търкулваха като бисери на пясъка

Било ли е някога преди така? Попита мъничето.

Не зная, отговори Дългучът. Знам само че имате път нагоре и посочи небето или надолу – морската шир. Може би там горе ще намерите единение хармония с другите същества и ще раберете наистина какво е това толеранс към другите форми на живот или пък в океана, ако заживеете под вода, където има ресурси и пространство. Ако намерите красива планета без разумен живот ще си помислите това което и ние… Може ли толкова красота да остане неоценена .

Но защо е нужно всичко това, попита недоумяващо мъничето облизвайки паничката си.

Не знам мъник, рече Дългучът. Той се изправи и направи няколко крачки. Знам само че е важно и че ще бъде трудно. Трудно за всички – дори и за нас – усмивка премина по лицето му.

Ако се намери технология и да кажем има вече такава то пак хората ще я ограничат защото са алчни… Представи си само всички да са доволни, сити, здрави – няма да искат да работят, ще се размножават и трябва да усвояват пространства, храна.

След като искат пространство трябват технологии за превоз на тези хора тук на Земята и отвъд нея. Платените технологии са скъпо удоволствие и замърсяват околната среда а никои от хората “Х “ няма интерес от използване на безплатните, защото отново влизаме в цикъла по-горе. Всъщност това противоречи на изградената човешка система.

Дългучът сви ръце в юмруци после ги отпусна.

Хората са се вплели в плътта но само тя може да им даде израз като такива – в това е трагедията и геният на техния живот…

Дългуч?

Кажи.

Та хората не вярват дори че ни има, защо да се безпокоим за тях?

Те, хората, дори на себе си не Вярват и дори Той да застане пред тях няма да го познаят – Дългучът се подсмихна.

Ние сме свързани с тях – той хвърли камъче във водата и то цопна звучно. Ако хората загинат загиваме и ние. Можем да им дадем идеи, посоки, мисли как да решат едно важно уравнение – което сам Той е решавал някога предусещайки прогресията на живота, колкото и измерения да има. Ние сме просто сенки които участват в живота на хората – като шепот на морския бряг.

Мъничето въздъхна. Въздишките му се сляха с прилива на вълните.

* * *

На сутринта едно малко момиченце правеше кофички от пясък в близост до нисък камък на брега. За форма ползваше някаква захвърлена метална купичка. Майка му се бе зачела в книга изтегнала се връз оранжева хавлия. На корицата блестеше заглавието „Когато решиха да заселят Земята“.

София, 15/16 Юли 2010 г.
За правилното решение на най-важното уравнение – това на живота,
с положителен изход за човечеството. Амин

ПОЛЕТЪТ

Беше захванал пластмасовия парапет с босите си крака. Усещайки студен и чужд досега с материала и просто стъпи напред върху керемидите. Облъхна го свеж въздух – такъв който се изкачваше до последните етажи. Под него бе прострян градът малко преди залез. Покривите на къщите горяха а Слънцето изпращаше последните си лъчи. Далеч виеха птици като се сбогуваха със слънцето в чудни спирали.

Знаеше че може да го направи. Колко пъти го бе виждал Там… Просто разперва ръце, извиква нещо невъобразимо и полита. Тогава усещаше че издигайки се, над тълпата, хората и сградите, няма никой да го достигне и колкото по-високо се издигаше толкова по малко бе вероятно да го спрат, да го контролират.

Не знаеше накъде отива – беше му просто хубаво и леко да се издига. Да се издига с думи, с извисен глас който всички да чуят, Той – Тя да чуе. Носеше се от нещо което знаеше че Му се доверява и че го иска. Искаше Свобода в босите си кръка, искаше да докосне синьото на небето не само със зениците си. Той пристъпи напред. Хората долу приличаха на мравки които се бяха сляли – като изрезки от хартия, със сивия пейзаж.

Птиците бяха Свободни в полета си, в последното сбогуване със залеза в онова крайно припламване преди те и денят да изчезнат… До утрото. Дали има утро и накъде води полета? Към бездушния космос или към пространство отвъд граници. Защо не го беше страх от гравитацията? Не бе ли тя още една илюзия с която се опитваха да държат хората приковани на Земята? Хората които можеха да летят…

Разпери ръце. Някои някъде го наблюдаваше. Но това не бяха само разпиляните мисли на мравките-хора, които пищяха и викаха, които стенеха и се радваха при всяко щастие и нещастие, които стигаха само до обозримото. Може би бе облакът или слънцето което го галеше, вятърът който го понесе, птиците които се побратимяваха с него и пееха. Понесе се – изпита лекота която не чувствал никога освен Там. Извика от радост, от въодушевление, от благодарност и Той, Тя, Вселената го чу и издигна още нагоре, напред.

Нямаше ограничения и се чувстваше лек. Дрехите му се вееха около него, можеше да отиде където си поиска. Мравките го гледаха свити, сиви, неразбиращи, безизразни. Тяхното желание да останат на земята би била пречка за него преди, да не Вярва че може. Но той можеше и знаеше че всички могат, но други не искат. Тази жестокост бе паваж, бетон, студенина – която разделя мекото на слънцето и небето от сивия хаос долу и той го знаеше.

Всъщност не знаеше къде отива, но не го бешв страх от високото – беше толкова естествено. Нима Ангелите не си играят по меките облаци и не летят. А мигар всички не знаят това? Защот да чакаме да станем Ангели, та ние имаме закърнели криле. Вижте аз летя!!! Летя както мога да дишам летя и викам Името от което кънти Вселената, викам името което Вие избрахте да разделя хората. Викам това, което е едно и също за всички…

* * *

Гледащите в недоумение се спряха. Сърцата им тръпнеха. Някои се повдигнаха на пръсти и се носеха тихо над земята, сякаш по-леки. Други усещаха студения паваж. За едни в небето се случваше чудо, чудо каквото древните им клетки помнеха и приемаха за истина . За други паважът бе оплискан с тъмночервена кръв.

На полета на Душата  възможен за всеки, всичко дори и за тялото.  София, 14.7.2010 г.

Огледалото

Огледалото бе изсечено сред каменната стена и се сливаше със сивите грапавини,
сякаш бе полиран срастнал се детайл от тях. То бе елипсовидно и високо колкото сухия Дългуч който го наблюдаваше. Все пак то не можеше да се наблюдава защото приближавайки се към него светлината се стесняваше от страните му и ако някой гледаше отражението си, то последното потъваше в тъмна полирана бездна.

Дългучът се доближи като влачеше крака по мрачното подземие. Струваше му се че някакви дребни животни пробягваха по пода. Носеше се звънливо разбиване на капки и той потръпваше представяйки си как последните попадат в/у оголения му мъхест врат. Той се загърна в дългия си шлифер и приближи към овала в стената. Не виждаше нищо друго освен блясъка на очите си и груби очертания на контура на тялото.

Изведнъж образите оживяха и заизлизаха от дълбините на огледалото – изпървом детски смях, плач… Някакви тихи шепоти започнаха да се смесват с капчукането и тихо свистяха провирайки се между гладките камъни. Дългучът се взря по-дълбоко и образите добиха неясен цвят. Бяха кафеникави подобни на морски пясък.

От дъното на огледалото се носеха детски смехове, откроиха се фигури на деца тичащи сякаш в спирала около образа на дългуча. Той преметна сив кичур връз оголеното си теме и потърси в джобовете на шлифера. Изваждайки голяма намачкана кърпа отри с нея влагата под очите си и обърса носа си. Последваха образи на момче в синя фуражка, из тъмнината се разнесе сирената на влак и мощното движение на мотрисата сякаш разтърси тунела.

Дългучът опипваше восъчното си лице с една ръка като с другата – чертаеше контура на лицето на момчето с фуража, с пръст. Появи се момиче с коси като запалено сено. Тя бе румена и се смееше – сякаш на момчето с фуражката, а може би смехът и кънтеше точно както грохота над тунела в момента. Мъжът хвана главата си с ръце. В огледалото момчето и момичето бяха държаха в ръка цвете – мъничка детелина, което увяхна. Младите коленичиха пред сгърчващото се цвете и избледняха в матовата повърхност.

Появиха се образи на жени, мъже. Домашна обстановка, погребения на мъртъвци – някъде виеше куче. Дългучът виждаше един сух и висок силует който бележеше всички тези картини, като част от пейзажа – облегнат малко встрани никога не участващ директно и никога не се усмихваше. Беше някъде на брега в тефтерче носеше изсушената детелина онази която държеше заедно с русолявото момиче. Детелината литна на прах сред отворените страници по посока на морето – там където гаснеше последният маяк.

Буря, буря която караше стъклото да се огъва, цепи, пламти. Скърцащи дъски в морето и облаци които ругаеха. Дългучът виждаше оплешевяващата глава на момчето със синята фуражка, потупването на по-възрастни хора по гърчавите му високи рамене, улиците по които броди прегърбен подритвайки камъчета. Улиците бяха тесни и високият младеж не влизаше в никоя от вратите. Стъмвайки се гледаше високо в мастиленото небе и сега от него, от Огледалото, му отвръщаха светли точици като главички на нажежени до бяло топлиики.

Той усети как стиска юмруци, как иска да извика. Някъде отзад като силует го гледаше образа на онова русо момиче – сега млада и налята жена, която се взираше в него без поглед и без усмивка. Пръстите на мъжа се спуснаха по ледената повърхност на огледалото. Чуваше се драскане, скърцане, пищене. Повърхността бе студена и сякаш се ронеше, изведнъж той усети топлина в ръцете си – за миг, която приятно се разля.

* * *
Когато се събуди, някъде там на брега под звездното небе и превалящото утро, високият мъж погледна с учудване окъвавените си ръце, впили се жестоко в пясъка.

На най-красивите образи в живота ми,
и Джонатан чайката
София 10/07/2010

Завръщане…

Мъртвите пееха
приспивна песен

Земята се люшкаше
оголена.

Пестниците свити съскаха
душата стенеше…

Зов до Бога
до звездите прокънтя –

Човече
осъзнай се,
Ела!

Нощ – Просветление

Земята се клатеше
Черна навъсена,
мравки двукраки
тя тръскаше.

Клетви що вдигаха,
с взор на омраза
близки поробваха –
сърдечна зараза.

Земята се клатеше
вятърът виеше
дъгата прокъсана
изсипа небето.

Ръце се надигнаха
и вопли задържани,
реки от сълзи
душите очистваха.

Звездите изпадаха
Ангели треперещи
новия ден
чакаха…

* * *

Утрото бликна
непоколебимо в душите
очите просветнаха
– тихо е.

Светът се пробуди…

София 1/04/2010 г.

Някога

Там където плътта се прокъсва,
се докосват божествено и човешко
в едно умиротворено цяло .

През сълзи, болка и смях
човекът се движи по спирала
към звездите.

Спира, става, пада и пак напред –
търсещ собственото си лице,
сродната си душа
покоя вътре в себе си.

Полита и пада сред космически дъги
упива се от благодатта на земята
почива в блаженната гръд на другия
и мисли…

* * *

Без начало и край
е всяка агония,
всяко едничко щастие –
скрило се под камбанката на кокичето
доброто утро очаква да бъде открито
някога.

София 14.03.2010

Христос в Ню Йорк

Слезе – трябваше да го направи, защото му писна. Непрестанните вопли, заклевания, викове, заплахи, плач, скръб, упреци – всичко се сипеше Нему а той вече не знаеше какво да направи. Отгоре гледаше – мислейки че бе създал съвършенния свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете му се валяха отломките на някогашен проект който се надяваше да е добър, грандиозен – нещо.

Когато воплите станаха непоносими, той остави тронът си празен и връз него сега се изсипваше плача на майки, молбите на бездетни, хулите на злите езици, алчността на банкерите – просто той не можеше да я носи повече, всичко от това не бе по силите му. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, малко кепе в дънков цвят и джинси и слезе на един док, всъщност мигом се оказа там. В сините му очи проблясваше изгревът и чуваше прибоя на вълните. Всъщност не беше толкова гадно, се замисли – даже красиво…

Сега никой не го тормозеше за нищо – взе си един хот дог, разходи се по улиците дори му се прияде сладолед. Тези хора не се различаваха много от Него – само дето не го разпознаваха. Минаваха покрай му като сянка, даже страняха. Нали бе небръснат със зелена куртка на анархист – чист докер, измет на обществото. Той се спря при сладоледопродавача и се вгледа в очите му. Онзи рече “Колко топки и какъв?”. Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко че чак кеят потъна в очите му. “2 топки друже, сметанов и шоколад”. Онзи, явно италинаец, не се поколеба и бързо сложи топките.

Христос го гледаше. “Какво си ме зяпнал –  50 цента”. “Не ме ли позна?”- попита Христа – “Не да не си ми длъжник – аз на аванта не давам вече”, тросна се оня. Христос взе сладоледа си и бавно се отдалечи. Докато ядеше на една пейка в парка дечица минаха и се заиграха с куртката му. Беше има забавно. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от него.После в храстите в парка го обраха – не че имаше много пари, той дори не знаеше откъде са се взели (по принцип) и как тези негови подобия-творения така добре бяха уплели цялата система да ги имат, пазят, отнемат.

После си тръгна. Влачеше се по улиците, светещите табели го водеха до болка в очите – реклами, звуци, вопли. Нима воплите и стенанията които стигаха и до Горе бяха толкова силни и тук. Не можеше ли просто да изяде още един сладолед и да отиде на кея… Да и той го направи, попроси на ъгъла на 52-ра и Венсън Авеню, после отича до един друг италианец и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката му със залеза.

До него се присламчи момче със светла начупена косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и статуята на Свободата. “Ти знаеш ли кой съм, попита Христос” – момчето кимна с блестящ поглед. “Знаеш ли мило момче, не знам защо се случи така и дори това не е светът който проектирах. Мен ме наричат с безрой имена, Адонай, Алах, Христос, Йеве, Буда, Озирис…, искат да върша ужасни неща, заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински – да поговорим за звездите, творението, смисъла и това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен че понякога ми се иска този свят да го няма вече…”

Момчето го гледаше зяпнало. Христа го погали – “Заради такива като теб – заради децата давам още един и още един шанс”. Мъжът отхапа от сладоледа. “Защото си мисля че вие ще ме разберете и стигнете… Първи и ще се забавляваме заедно изследвайки звездите, Вселената.” Момчето радостно се усмихна. “Ти си глухонямо нали – Христос махна с ръка пред лицето му. Шумът на прибоя оглуши момчето. То стопи буцата в гърлото си с една сълза. “Бл…а..года…ря” рече момчето. То проследи с поглед Христа който връчил му сладоледа се отдалечаваше носейки се над вълните, към залеза някъде зад Статуята на свободата.

С благодарност, поглед вперен в Ню Йорк – София 03/09/10

Oчите ми парят Господи
и гърлото и ръцете и Духът.

Сълзите ще отмият всичко знам –
цялото Творение и хубаво и лошо.

Ще прогледна пак с взора на дете –
простен, с мисълта на Ангел свят

и тръбите радостни ще свирят –
върна се, прости…

« По-стари публикации По-нови публикации »