Първа част, Рекламата
Искате ли да посетите Мачу Пикчу? Да направите пътешествие с круиз и обиколите Земята за едно денонощие? Да се гмурнете в Марианската падина или дори да отидете на Луната, на Марс? И всичко това без да оставите въглероден отпечатък. Как? Разберете сега, елате в Мета!
Рекламата пулсираше на метростанцията. Виждаше се и по различни спирки на бусовете, само че там на афиши. В метрото беше по-зле защото дори да не я гледаш, я чуваш. Иде ти да си запушиш ушите. Да нахлупиш качулката си и се скриеш някъде.
На компютъра ми излизат непрекъснато реклами. Да бъда боец, да участвам в “Ем Ем Ей” битки, да се стрелям с врагове и всичко това без да пролея капка кръв. “Ще бъдете силни без да натоварвате тялото си”. Показваха се 3D модели на пичове и мацки. Аз обаче, упорито ходех на лостовете.
Лягам си, отварям таблета или телефона да почета малко и бам “Знаете ли че когато сте в Мета, вие ползвате по-малко кислород? Така пестите за другите, намаляват се нуждите Ви от храна, пестите я за другите? Нека живеем в Свят в който има място…” цъкнах да прекъсна рекламата.
За другите – изкрещях!
Започнах да мисля кои са тези другите. Дали бяха стотиците хиляди бизони, избити от колонизаторите на Северна Америка, дали ставаше дума за унищожените за кожа, кости, мас и препарация, животински видове. Сега, след столетия, не след хилядолетия, другите пеят различна песен.
Най-ужасно е да видиш телевизионната реклама. “Създайте виртуално семейство. Така, не се натоварвате с отговорна връзка. Вашите виртуални деца ще Ви очакват. Няма нужда да чистите след Вашето виртуално куче. Направете си виртуална ферма… и разбира се всичко това е без CО2.”
Викам си “Ще имате да вземате”. Говорим си с Веско на по бира и той разправя, а Веско е самоук Хакер, “Ти знаеш ли Жоре, колко ток отива за всичките тези сървъри дето поддържат тази Мета…” “бъркоч” – викам, “не, Вселена” смее се той. “Десетки акри гори са отсечени и Гигавати ток са нужни да се поддържа нещо…” “Което реално не съществува, добавям”. Чукваме чашки и си кимваме разбиращо.
Втора част, Вълната
От любимия ми мобилен оператор получих пакет за Великден. Преди ми пращаха зайци и шоколадови яйца, сякаш да се подиграят с надписаните сметки. Отварям пакета и гледам вътре цайси и ръкавици със знака за безкрайност. Кратко ръководство за употреба и едно шишенце с течност.
На шишенцето пише да се държи след отваряне в хладилник. Били някакви наночастици, които спомагали виртуалното преживяване. Можем да ги поемем на гладно, за по-сигурно. Тоя бъркоч няма да го погълна, та го излях в тоалетната. Очилата приличаха на VR1 отпреди 20 и повече години.
Какво пък, нахлузих ги. Бяха малко неудобни, екранът заприсвятка. Турих и двете ръкавици и се разположих удобно в креслото, както пишеше в наръчника. Озовах се на рецепция. Зад бюрото стана висока млада жена, 3D модел. Тя бе червенокоса, с подчертан бюст и елегантно облечена.
– Здравейте Г-н Атанасов, аз съм Ейнджъл, Вашият виртуален асистент.
– Здравей Ейнджи, отговарям.
– Можете да изберете Вашата виртуална идентичност.
– А не, предпочитам да бъда себе си.
– Но – Ейнджъл поклати глава с иронична усмивка – бъдете някой друг, скучно е да сте себе си.
– Добре де, можем да пробваме за експеримента. Какво ми предлагате?
На екрана изникнаха тела на известни герои, разбира се свързани с филми и търсения в Мрежата, които бях правил. Ей го Роки, Шварценегер в различни роли, разни мускулести пичове от калистениката, бойци.
– Давай Конан Варварина – викам.
– Добре – кимна с глава асистентката.
– Искате ли атрибути? В пространството се появиха мечове, препаски, корони все по 10-20 Евро парчето.
– Вижте, поне да не съм гол. Ще взема меч и кания, да го нося.
– Готово – рече Ейнджъл. До нея се появи огледало, което леко потрепваше.
– Погледнете се.
Отидох до огледалото и се видях целия в мускули. Държах в ръце дълъг двуостър меч, имах и диадема на главата.
– Бонус – усмихна се асистентката.
– Имам един въпрос – попитах аз.
– Да?
– Как ще разбера кои са другите тук?
Ейнджъл наклони глава.
– Другите са това, което са тук, Г-н Атанасов. Това, за което са си платили. Освен това ние пазим личните данни на нашите клиенти.
– Ясно.
– Има още нещо – добави Ейнджъл.
– Да?
- Трябва да си изберете начин, по който да излезете от Мета-Вселената, ако нещо се обърка.
– Обърка? – погледнах я.
– Ами ако се уплашите, или се почувствате зле. Може да имате хронични заболявания или морска болест. Хората потъват толкова дълбоко във виртуалният свят, че забравят да махнат ръкавиците и очилата.
– Нека да бъде примигване с очи. Като дете ми помагаше да изляза от някой кошмар.
Ейнджъл си записа
– Изберете си епоха.
-
Да съответства на образа, който избрах – отвърнах. Нещо като древен Рим, или по-късна, добавих, сещайки се че мечът бе от желязо.
-Не се притеснявайте, тук епохите се смесват, героите също. Ще Ви въведа в подходящ Свят. Атлантида как Ви звучи?
Кимнах.
В края на пространството се завихри елипса, в пулсиращи цветове.
– Порталът Ви очаква, на добър час – рече Ейнджъл и се усмихна показвайки бели 3D моделирани зъби.
Какво пък, за човек играл Волфенщайн и Half Life на тъмно, няма да се уплаша от поредната виртуална боза, си викам и нарамил меча минавам през портала.
Пясък, плаж в близост до океана. Виждам някакви хора в далечината. Хващам меча в ръце и мигом се сепвам. А бе тука не е да се трепем нали? Има някакъв етикет, ще общуваме. Ще общуваме?! Аз аверите си не виждам на по питие, та тука.
Чувам, че някой тича и гледам. Вдясно от мен се набира Роки, спринтира та се къса. Хукнах и аз да бягам след него, да си премерим силите. Усещам, че се потя под визьора.
С Роки стигнахме до онези, дето се виждаха в далечината. Дишайки тежко съзираме следното:
На плажа, на тръстикови нарове, насядали, пият и мезят… Още Конани, Рокита, Ван Дамовци, Глории, Бритни Спиърс, в няколко модификации, една Анджелина Джоли и Селион Дион. Някои хора нямат вкус.
Неловко се обръщам към другите и викам:
– А хм, наздраве! Да Ви попитам дали се разбираме.
Единият Конан ме гледа вцепенено няколко секунди, после стана и протегна ръка.
– Приятно ми е, Чен.
– Да не си китаец? – стискам му ръката.
– Да – кимна той. Мета превежда всяка дума от езиците, които не разбирам.
Гледам и аз във визьора едни флагчета, моето свети на българското. Включих още няколко.
Изведнъж нещо зажужа. Някакъв грохот се чуваше в далечината. Роки сочеше с ръка, в посока на океана.
Всички се скупчихме на брега да гледаме.
– Une grande vague arrive! (Иде голяма вълна! фр.) – разбрах от Селин Дион.
Вълната бе огромна и черна. Висока десетки, не стотици метри. Водната маса се издигаше затулвайки небето. Вятърът хвърляше пясък в лицата ни, палмите се огъваха. Водата се превърна в тухли. В блокчета, на които се разпадаше. Като пиксели от цифрова картинка. Изпадащите блокчета се надвесиха над нас и плажа. Изображението примигна.
Започнах да мърдам бързо с очи.
Хванах с две ръце очилата и ги свалих, метнах и ръкавиците. Дишах тежко. Бях сам в стаята. Отидох до прозореца и дръпнах завесата. Погледнах към домовете на съседите. Видях как някои от тях се гърчеха в леглата си с визьори на очи, повръщайки вода. Мятаха се и стенеха.
Трета част, Мета
Седнах на компютъра и пуснах търсене. В момента ставаше нещо страшно. Близки на милиони хора свързани към Мета снимаха как те се мятат безпомощно. Имаше съобщения за удавени в леглата си от собствената им слюнка. За хора удряли и разбили визьорите, в стената. За скачания от балкони.
Звъннах на Веско.
– Брат, дай да оправим тази работа.
Той изпъшка.
– Добре, нека да помисля.
И след това написа онази програма.
Мета-Вселената оцеля точно няколко месеца, след като беше пусната. Странните бъркочи, с които тъпчеха потребителите, бяха унищожени. Хората започнаха да си ходят отново на гости, на излет, правеха скара и слънчеви бани. Никой не говореше за никакви отпечатъци. С Веско бяхме на разходка в Рила. С нас жените, децата и кучетата.
Вдишах дълбоко хладния чист въздух и зареех поглед в прекрасното синьо небе. Изведнъж нещо в него примигна.