Категория: Без категория (Страница 2 от 10)

Докато съпругата ми търсеше поредното фентъзи, което избра на “случаен” принцип, или пък книгата я избра, както се случва, се зачетох в разказите на Йовков. Онези, които сме прехвърляли като ученици. Прочитали по-задълбочено поотраснали и които сега четем, с вълнение в душата.

Йовков разказва простичко. Без твърде сложни сентенции. Без “хвърчащи”, модерни думи. Говори за първични неща. За приятелство, Любов, война. За човешките страхове и слабости. За добрината на животните и тяхното търпение. За човешката мъка, която е бездънна.

Та в дни на размисъл, когато София бе блокирана и раздрана от викове на протестиращи за правосъдие в тази страна си казваш, какво ли бе станало ако НЦВ Бориса III дойде и види тази картина. Ако Стамболов, Стамболийски, Раковски и всите българи, за които Родината е била нещо свято и са се борели за правата на сънародниците си, видят този цирк.

Защото леви и десни, русофили и германофили, фабриканти и военни, са желаeли Майка България да я има. Да се раждат деца. Да има трудов народ. Да се строи и работи, както в развитите страни. Ходили са в странство да се изучат и да споделят с хората. Сега отрочетата на пролетариата, пардон на олигархията, живеят на наш гръб в чужбина. Как ли? Нима не знаете.

Казват “Наведена глава сабя не я сече”. Сабите на българите ги взеха. Духът да не ни пречупят. Грях е, в небесата ни да се сипе отрова. Грях е, земя, индустрия и наука да се продава и съсипва от душмани. Позор е, страна да не се грижи за населението си в критични моменти и да не потърси Истината. Бащице Борисе, моли се за нас които живеем в трудни времена…

Един от най-отвратилите ме и безсюжетни филми, които съм гледал, бе Дом № 8 на Н. Волев. След прожекцията, която се проведе в киносалона на НАТФИЗ отидох при режисьора и му казах в очите, че да снимаш болни и беззащитни хора е нещо ужасно. Просто ме погледна. Дали ме разбра не знам, важно е да е осъзнал какво е направил.

Сега оттук оттам се чува за някой филм. Че бил “касов”, че хората плачели, че ги докосвал. Що касае българското кино надали някога ще бъде направен по-добър филм от “Козия рог” на Методи Андонов. Надали ще има по-задълбочени екранизации, от тези на тандема Бинка Желязкова – Христо Ганчев. Надали ще има по-добра игра, от тази на Апостол Карамитев.

Киното, носи послание. То не е “касово”, но елитно изкуство. За ценители и хора, които имат сетива да разбират посланията. Да разчитат образите. Да усещат вплетената музика. Да се потопят в историята, да съпреживеят. Малко са стойностните български филми в ново време, но си заслужава да споменем “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” или “Източни пиеси”.

Миналата седмица в София имахме в началото няколко прекрасни безоблачни дни, след което започна активно покриване на небето с изкуствени облаци. Като следствие от това имахме два по-студени облачни дни, а цветът на небето бе сив, без очертаване на конкретен тип облаци.

Как всичко това се отразява на нашето здраве? В края на миналата седмица, след интензивното покриване на небето с неясни за нас субстанции (най-вероятно става дума за алуминиеви частици и бариеви соли), получих остро раздразнение на дихателните пътища. Общо изстудяване на тялото, треска.

Всички симптоми на грипна зараза, от нищото. Абсолютно същите, каквито съм имал преди година или две, намирайки се на други места, в България или Европа. Какво точно се случва в небето и как Геоинженерството е свързано с влошаване на човешкото здраве?

Казват, че на голяма височина в атмосферата обитават нанобактерии, част от които се хранят с алуминии. Разбирайте в съвсем микроскопичен вид, на наночастици или прах. Те от своя страна консумирайки се спускат към земята и активират нашата имунна система. Страничен фактор от използването на алуминии като субстанция за отразяване на слънчевите лъчи в небето, е загубата на краткотрайна памет в следствие на неговата токсичност.

По улиците в София виждам и чувам хора, които кашлят сухо. Които ходят забавено. Вирусът, познат ни до болка, се активира, засягайки нашите по-слаби органи, свалящ ни на легло за няколко дни, принуждаващ ни да закупим достъпни нам лекарства и да притъпим неговото действие. Ами ако някой не разполага с пари?

Геоинженерството бавно и сигурно трови човешкия организъм. Нанася щети както на нашата психика, така и на нашата физиология. Ние се чувстваме безсилни да спрем този безумен проект. Да спрем самолетите, ръсещи неясни и най-вероятно отровни субстанции, рисуващи решетки в небето и скривайки от нас източника на Живота на Земята, Слънцето.

Войната срещу Хората се води на много нива. На медийно да се отравят душите им, на физическо, поскъпване на храните, жилищата и самия живот. На морално – унищожавайки християнски ценности, които са в основата на велики произведения на изкуството от видни творци. Бах, Микеланджело, Рафаело, Да Винчи, Й. Бош, Толстой, Хесе са творели с идеята за Бога.

Как можем да се предпазим? Не можем да спрем да дишаме, нали? Можем да потърсим информация от съответните служби по метеорология, какво всъщност се случва в нашите небеса и защо наблюдаваме явления, които не бяха видими преди 30-40 години. Свидетели сме на такива, откакто България стана член на НАТО, които ни води на размисъл, че при нас тече програма.

И ако засилената слънчева активност отклонява космическите частици да достигнат Земята и се образуват облаци, дали това е решението, което не е било дискутирано с хората и противоречи на всякакви екологични норми?

[Show as slideshow]

Читателка сподели, че съм демонизирал технологиите, в мой разказ от сборника “По пътя към…” В конкретния случай става дума за “Бунтът”. Това може да ме ласкае, но не съм пионер. Страхът от технологии, които по една или друга причина могат да се използват срещу хората, е застъпен и другаде.

Днес догледах “Една одисея в Космоса” на Стенли Кубрик. Брилянтен филм за своето време. Засягат все още актуални теми като Палеоконтакта, противопоставянето на Човек и машина. Пазенето в тайна на открития. Сещам се за разкази и филми, в които страхът от машината е изразен.

Да си спомним за разказ от “Възпявам електрическото тяло” на Рей Бредбъри, в който машина манипулираше последния човек останал на Марс. “Втората разновидност” (или вид), на Филип Дик, в който машини приемат облик на хора, с цел да ги заблудят и унищожат. “Ловец на андроиди“ (екранизация отново по новела на Дик), в който машините търсят възможност да удължат своя живот, “Терминатор”, “Матрицата” и т.н.

Ние израснахме със съвсем друга представя за технологиите, Мирозданието, Космоса. Очакваше се да полетим между звездите, да направим среща с Братя по разум, да овладеем източници на енергия и Човечеството да е сплотено, около общи градивни цели.

Сблъскахме се и продължаваме да се сблъскваме с реалност и технологични разработки, които сякаш излизат от най-ужасните кошмари и разкази на писателите. Имаме автономни бойни единици, разработват се дронове с всякакви оръжия и вероятно автономно вземане на решение. Технологиите се използват срещу Човека, срещу Живота, което е недопустимо.

В телефони и леки автомобили се вграждат технологии за проследяване, които навлизат в личния живот на индивида. Службите знаят къде сме, с каква скорост и посока се движим, с кого сме в момента и вероятно какво си говорим. Всичко това звучи като параноя, но е реалност.

Всяка една технология, която е създадена с цел унищожение и контрол на другия, се използва за лоши цели и може да се “демонизира”, ако ползваме този термин. Скалпелът на лекаря може да лекува, може и да ранява. Има технологии, които изначално са създадени за добро – каквито са ЕИМ, но могат да се използват за манипулиране и подмяна на данни.

Бих искал да бъда лош пророк и да кажа, че технологиите ще се използват в бъдеще само за добри дела. Всъщност много важно е какви хора стоят зад тяхната употреба и до колко съзнават опасността от делегиране права на машини, на база програми създадени от хора.

Високият професионален морал, чувството за отговорност към Другия, към своя труд и Човечеството, би трябвало да забрани използването на коя и да е технология с деструктивна цел. В “Една одисея в Космоса” пилотът разбира, че компютърът е повреден и действа агресивно по една или друга причина и търси решение на база своята интуиция и смелост.

Във филма “Климат” вземат участие видни учени от цял Свят. Те разглеждат климатичните промени случващи се на Земята като нещо естествено, което може да бъде проследено в хода на времето изследвайки геоложки пластове, стволове на дървета или замразен лед.

За учените важни фактори за затопляне на климата са както тези естествени цикли, така и засилената слънчева активност, която възпрепятства космическите частици да достигнат земната атмосфера и се образуват облаци. Тези факти биват потискани от налаганата позиция, че изпускането на въглероден двуокис е главен фактор за затоплянето, заедно с човешката дейност. Какво стои зад тази идея и дали тя не се крепи главно на насочените финанси в областта на “климата”?

Дали чрез всяване на “климатична паника” не се дава възможност за диктат от страна на правителствата? Това развързва ръцете на управляващите да ограничават личния живот хората, по отношение на тяхното потребление, пътуване и използване на ресурси. Тези и други важни въпроси, заедно със споделянето на учени за тяхното маргинализиране по повод позицията им и изложените факти в разрез с наложеното статукво, са изложени във филма.

За мен желаните вечна Пролет или Лято са дошли на Земята. Това се случва със засилената активност на Слънцето и означава влизане в Нова Епоха. Затова и тъмните сили, държащи в окови този Свят, се стремят да го затъмнят. Да провокират страх и омраза, да настроят хората един срещу друг. Защото тяхното време в тази Вселена изтича…

Казват, че когато кръстоносците “освобождават” Светите места, избиват всички в Йерусалим, които не са християни. Как са ги разпознали, не знам. Да си Християнин не означава само да носиш кръстче.

В сегашни дни Йерусалим, Светите места, отново са тема на спор, на избиване, на геноцид. Само че Новият Йерусалим, за който говорят пророците, не е място, за което може да се воюва. Не е земя, за която някой може да има претенции.

Новият Йерусалим се съгражда в Душата на всеки, разбрал думите на Учителите на Човечеството. За него всеки Човек е брат, независимо от расата или неговата религиозна принадлежност. Новият Йерусалим се постига с Мир, Мъдрост и ценене на Живота.

Какво ми хареса най-много във В. ли? Ами басейнът. Хотелският комплекс беше наблизо, макар и с ужасно изоран път. Луксозни къщи, ала достъпът до тях е труден, с риск да си счупиш колата. Затова с Ради минавахме близо километър пеша, като дори веднъж установихме спукана тръба. Водата, питейна студена вода, извираше под асфалта.

Как да опиша В? Ами като град с множество минерални басейни, скъпи хотели, но и достъпни къщи за гости. Ужасно нетолерантни шофьори с разградска регистрация. Намерихме ресторанта с най-бавно обслужване, но затова пък с вкусни спаначни кюфтета и пица, носеща името на града.

А градът… Като се разходиш до изкуственото езеро и тръгнеш по пътеките нагоре, или път до Стария Чарк, стигаш бели камъни, в които са изсечени думи свързани с явки, революционни съюзи и други подобни работи. И си стоят, както и паметникът на Вела Пеева. Как да обясниш на чужденците, че страна членка на ЕС, уж европейска, напреднала, е обвила знамена около паметник на човек, който в днешно време бихме нарекли терорист?

И дойде девети Септември. Ден за който не говорим, но той сам за себе си. Чиито рани и мъка ще носят не едно, но няколко поколения. През изминалите два дни небето бе синьо, чисто, покрито с естествени облаци. На девети запръскаха, небето бе прорязано от ивици с “прах от Сахара”, щедро бълван от самолети. Прибирайки се към София градът бе обвит в сиво кълбо.

Басейнът. Макар и не много дълбок и с хладка вода успях да се отпусна и поплувам. Така, както мога. Както ме е учил Н. Той е добър инструктор, може би аз лош ученик. Все пак да знаеш Н., че успях да се отпусна и даже минах няколко пъти басейна по късата страна под вода, с едно вдишване. С Ради се спуснахме по водна пързалка. Мисля че и на двама ни беше за първи път.

В. е връщане за мен назад във времето. Със съпругата ми повъртяхме педали на водните колела. Някои от тях бяха с оформени отпред делфини. В езерцето на парка К. имаше пъстърви. Отстрани гледаха хаймани, а пък отдаващият колелетата показа уважение и галантност. Не успяхме да опитаме закуски от новооткритата баничарница.

За сметка на това пихме боза в Ю., където блага забрадена дама със сини, ясни очи, ни упъти към язовир Б. В двора ѝ се бореха котки – вероятно син и баща. Сърцето ми трепна, понеже баба имаше котарак с подобна окраска. Замислих се и за Кира – колко би било добре, да имаше малки.

В. лежи в сърцето на Родопите. От другата му страна го е затиснала и пази величествената Рила. Водите (а и парите), се стичат към това малко градче, с необуздани шофьори, с меланхолични туристи, с чужда понякога реч и водни пързалки. Гората и близко и те чака, като из нея можеш да видиш земляци. Било то софиянци, от В., или просто българи. Личи си че е обичана, а въздухът е толкова омайващ, така избистрен от иглолистните дървета, че е цял грях това, което се случва в небето. А то се случва и вече знам, че Есента иде, когато отгоре бъде поръсено…

[Show as slideshow]

1 2 ►

Замислям се, че човек огражда, скрива нещо, когато върши престъпление. Така са били набутвани евреи, цигани и политически противници на Фашизма, в концлагери. По този начин са били избити и противниците на тоталитарната власт у нас. На острови, в гета, далече от очите на хората. За да не се вдигне Обществото, да не се отврати и живее в илюзия.

Вчера, докато режеха дърветата на ул. “Опълченска”, се сещах за романа на Борис Виан “Сърца за изтръгване”. В него имаше дървета. Докато се извършваше тази скрита и оградена с жандармерия сеч, не се появиха журналисти от нито една медия. Минувачи снимаха отдалече, респектирани от до зъби въоръжената полиция. Сякаш там имаше терористи.

Срамота е за медиите, че отразяват нещата избирателно. Срамота е за Човечеството че в 21-ви век не заема позиция, срещу престъпления насочени срещу самото него, срещу Обществото, срещу децата. Защото там, където не се допускат журналисти, където няма прозрачност, където дори се избиват репортери, както е в момента в ивицата Газа, няма демокрация, но терор.

От няколко дни сутрин бучи моторна резачка. Викам си, сигурно правят покрив и се радвам, че градят хората. Само че не, уви. Друго се прави. Минавам по Пиротска и гледам жандармите на опашка за дюнерите, а още няма обяд. Оградили кръстовището с ул. Опълченска а оттам иде вой на резачка. Движат се тежки самосвали, спрели бронирани бусове, чудо.

Минавам покрай наблюдатели и чувам, как мъжът споделя че живее в квартала от края на 60-те години. Дърветата са били там. Стари, големи кестени, които сега падат безмълвно, скрити зад гофрирана ламарина. Полицаи повече от протестиращите отпреди няколко седмици пазят, не знам с каква съвест, защото в момента се извършва престъпление.

Ако в миналото жандармите са пазели от престъпници, в момента те пазят престъпника. Този с резачката, с проекта за трите платна, със строителната фирма. Защото за него едно, две, десет дървета не означават нищо. Човешкото здраве не означава нищо. Човешкото достойнство, също.

Защото като унищожаваш дървета, унищожаваш освен клетка от белия дроб на града и цял биотоп, обиталище на птици и насекоми. И ако днес Обществото, ние, позволим да се режат безогледно дървета, то утре същите тези управляващи ще продават на нас и децата ни “чист въздух”.

Говоря си с приятел и си мисля, Боже, ако в миналото богатите хора, фабриканти, банкери и други са дарявали на Обществото, ако така наречените “комунисти” въпреки всичките си престъпления поне пожалиха част от градските паркове, че са и садили, днешните техни издънки на ръководни и други места, за пари и душата си биха продали.