словесни проблясъци

Категория: Балкан

Приказка за Старосел

Посещавал съм Старосел преди повече от 10-15 години. Бяхме там с приятели, за да видим разкопките. Също така Хисаря и могили в района. Посетихме и Копривщица. Всичко това беше много набързо и не даде възможност да се насладим, нито на природата, нито на хората.

Благодарение на местната организация – кмета на Старосел и Сдружението за неговото развитие, бе организиран литературен конкурс с добър награден фонд, в който взеха участие автори от цялата страна с около 40 произведения. Последните бяха оценени от жури, чиито членове са служители в Народната библиотека и преподаватели по Българска филология. Участвах в конкурса, за жалост без да вляза в първата тройка.

Всичко това някак си загуби значение, когато ни посрещнаха. Спряхме в центъра, на ул. Г. Димитров, която се вие и пресича селцето. От едната страна ще видите кметството, читалището, което е на около век, издигнатия купол и камбанария на черквата. От другата се мъдрят винарна и КООП магазин. Времето сякаш е спряло. Все пак е Неделя, но тук се усеща чистият планински въздух, а небето е лазурносиньо.

Кметът е висок слаб мъж със светли очи и черно палто. Той ни настани в къща за гости в близост до центъра, която ни посрещна с три бунгала и помещение на два етажа. Също така имаше и басейн. Държа да отбележа, че нашият престой бе поет от домакините. След като се настанихме ни поведоха на обяд и тук нашето приключение като да започна.

Нашият домакин М., не много висок, леко пълен мъж, с бяла, стърчаща нагоре коса подстригана във военен стил бе кулинарен маг. Ние малко го разочаровахме бивайки вегетарианци. Само че той набързо ни опържи омлет. Беше направил чудна торта с крем, собствено производство. А питката… Питката бе омесил сам от лимец, опекъл и тя бе изключително вкусна.

Всичко това много ме трогна. При М., имаше наредени икони и запалена свещ. В кухнята му бе приветливо и чисто. Самият той, със светли очи, червендалест и пъргав, като не бих му дал възрастта, която сподели. Ала нашите домакини искаха да видим още. Да ни покажат своята гордост, разкопките. И така тръгнахме нагоре.

На няколко километра от селцето, минавайки покрай Спа- и винарски комплекс, който е кацнал на близко възвишение, стигаме до две ключови места. Откритият в началото на този век храм от Проф. Китов, както и друг храм, със запазени колони и басейн. Оставихме колите до първия и съпътствани от нашите домакини и гид, научихме повече за храма.

Храм, с 10 стъпала водещи навътре. Със 700 килограмова каменна порта. С три стъпала, водещи към вътрешна стая, в кръгла форма Точен кръг, с диаметър 5.40 м. Отгоре купол, който е строен с каменни блокове. Може би тежащи стотици килограми и “Ключов камък”, поставен на върха. Последният отново с огромно тегло, точен размер (мисля 1х1 м). По стените на кръга се виждаха колони, но не цели, а като релеф с канелюри.
Всичко това ти дава усещане, като да се намираш в Египет. Пред вратата на някоя мистерия. Само че не е нужно да я търсиш в храма. Той удивлява, да, но хълмовете с изправени камъни, зеленината, Слънцето, чиито лъчи минават точни през процепи в определени дни, говори за Живата Природа, която древните ни предшественици са изучавали и обожествявали.

Надявах се техните духове да бдят над тази земя, тази чудна планина, в която се е сгушил Старосел. Прегърнат в пазвите на Балкана, осеян със загадките на траките. С изправени камъни, величаещи мъжката сила. Съчетаващи женското и мъжкото начало. Търсещи баланс в Творението.

Съобщаването на резултатите от конкурса се състоя в сграда, в близост до ремонтираното читалище. Бяха се събрали 20-30 човека, които искаха да чуят история. Ние също, само че от местните. Кметът М. сподели една от своето минало на военен. И понеже конкурсът бе по темата за Доблест и Чест, той разказа за взето решение от негов колега – майор.

След това се прочетоха разкази, бяха представени членове на журито, раздадени награди. Мисля, че хората се забавляваха. В миналото, на мегдана или на вечеринки, хората са се събирали да чуят по някоя история. Сега чуха за Гайдаря, разказът и на Ради “Око за око”. Мисля си, колко ли би било добре да си споделяме, за да се срещаме с другите.

За вечеря ни събраха в местно заведение, до чиято порта бе поставена паметна плоча. Искаше ми се да попитам кое е младото момиче гледащо от мрамора. Не го направих. Може би нямах възможност. Може би изобщо не трябва да ровим в мъката на хората.

Вечерята бе хубава. Похортувахме. Научихме нещо за другите. Да посетим Кръстова гора. Да потърсим и други места, които да ни променят. Защото ние се променяме пътувайки. Срещайки другите. Влизайки в техния бит и интересувайки се от техните проблеми.

Изпратиха ни до дома, като в черното мастилено небе проблясваха звездици. Правеха го в унисон с падналия мраз, защото вечер в Балкана, е студено. На сутринта колата ни бе покрита с тънък слой скреж. Все пак станахме навреме да отидем при М. на закуска. И там изненадите продължиха.

М. ни показа интересна апаратура, с която прави измервания за здравното състояние на човека. Тя работи на пасивен и активен принцип, като може да изведе резултати на компютър, които да се съхранят. Подложих се на безболезнен тест, като М. междувременно разказваше за своето минало.

За това, че е бил пилот, че е участвал в строежа и монтирането на важно в миналото за столицата ни съоръжение. Че е карал маймуни от Африка до Русия, че е говорил с важни лица и е имал комична ситуация с регулировчик. Обясни ни колко трудно се управлява хеликоптер и как са се строели далекопроводи с негова помощ в планините. Също и за гасенето на пожари.

Дамите от журито дойдоха, появи се и кметът. Той донесе три чудни баници. Едната с масло и сирене, другата с праз, третата със зеле. М. добави и домашно кисело мляко с висок процент, в малки, симпатични бурканчета с писани страни. Бяхме повече от глезени, а имаше и от вчерашната торта.

После ни заведоха до черквата. До нея водят каменни стъпала встрани от ул. Пионерска. Изобщо тук се гордеят със своето минало. На революционери по време на Априлското въстание. Както и в борбата срещу Фашизма. Апропо по време на въстанието Старосел дава над 100 жертви.

Църквата е стара. Осеяна е с пукнатини. Била е рушена от османлиите и отново съградена от местните. Към олтара водят колони. Те също са напукани. Куполът не е изписан. Вътре е студено, а аз се опитвам да видя има ли щети по покрива. В края на иконостаса ни очакват икони, рисувани в руски стил. Личи си, че са на 100 и повече години.

Пред черквата има малка камбанария. Може би така е по-лесно. Да се удари камбаната пред нея, за да не се отваря. Свещеникът води служба тук. Понякога кръщава, даже и жени. Истината е, че на тази черква и е нужна реставрация. Нужно е и паство, религиозна общност, която да иде на служби. Само че да ѝ е топло. Да може да слуша Словото и да мисли.

Кметът ме заведе до училището. Да му се свие сърцето на човек. Стените му са оголени и напукани. Строено е лето 1929-то, като годината се мъдри в орнамент и цифри стил Сецесион. Единственото по-ново нещо бе дограмата на входа. В самия двор дупка в асфалта, като от снаряд. Няма нищо по-тъжно от празно и занемарено училище…

Само че това не е по вина на местните. Знаете, има наредба за минимална квота ученици. Това училище има десетки стаи, а дечицата са малко. Затова и трябва да пътуват. За сметка на това има детска градина. Тя работи, като в близост до нея има импровизиран парк, с разни чудни животни корабче с червени платна по повест на А. Грин.

Ех, Старосел. Ти си поставен на кръстопът. В близост е китната Копривщица, само че там няма къде една вода да пуснеш, нито и да паркираш, без да ти вземат грош. Не те чакат с баница, но кадаиф, в който можеш да намериш и някой косъм. Ала ще си замълчиш. Просто не е готвено тъй, както го прави М. Само че си заслужаваше.

Заслужаваше си да дойдем и пак ще го направим. Заслужаваше си заради човещината и отвореността, с която бяхме приети. Заслужаваше си заради историите, които чухме. Заслужаваше си, защото имахме усещането, че нашите домакини не са случайни хора. Че имат какво да ни разкажат, какво да ни покажат, какво да ни дадат.

От наша страна, ние им благодарим. Каквото сме им дали е от Сърце и ще се надяваме да ги посетим отново и почетем. За да може културата в Старосел да се възроди, както мечтае кметът М. Дано някой ден това да стане!

Фалковец, Белоградчик 2024

Със съпругата ми Ради, решихме да си подарим приключение за празника на България. Да посетим едно приказно място, което за първи път видях возейки двама чужденци из страната. Когато се събудих съзирайки гледката затаих дъх. Сякаш този неземен пейзаж ми бе познат….

Белоградчик е малък град, обграден от чудати скали. Високи, антропоморфни, по марсиански червени и с полепнал зелен мъх и плесен. Скали, които се спускат отвесно надолу и които те притеглят, да ги изкачиш, погалиш, да им се полюбуваш.

В града няма много интересни места. Дори няма къде да хапнеш хубаво, на разумна цена. Любопитни са красивите илюстрации, с които са покрити електрическите табла. Също така си заслужава да се види крепостта “Калето”, въпреки запуснатия вид на подземията, рушащите се стъпала. Не отивайте рано сутрин, защото вероятно мъгла ще е скрила скалите. А ние отиваме заради тях, нали така?

Всъщност предприемаме това приключение заради нашите корени. Заради България. Минаваме прохода Петрохан и се отклоняваме на Запад от Монтана. Този път е опасен, осеян с много завои. Отбивката към Чипровци го прави много по спокоен и праволинеен. Изобщо пътят е за шофьори със здрави нерви. По този маршрут често има мъгла, както и скални срутвания.

В Белоградчик наляхме водица от чешма, за която местен човек каза че тече най-хубавата вода. Той нарече това “емблематично” и се отдалечи с усмивка. Ние се зарадвахме, но не можехме да забравим разрушените като от бомба къщи, мизерията на места, платения паркинг до крепостта и високите цени на “При Иван”, които ни накараха да станем веднага.

Човек търси корените си. Българинът ще стане истински Българин, когато намери своите. Те са славянски, може би частично номадски или източни. Те са смесени, каквато е кръвта, ала тя се пречиства, Душата се пречиства когато пътува и срещне Другия, другите.

Ние тук сме на пътешествия и по празници и делници можем да си помогнем. Да пренощуваме в гостоприемен хан във Фалковец, да се случи чудо, което да предпази колата ни от катастрофа. Да дойдат приятели от София и да ни помогнат с возилото и да ни оставят и средства за нощувка.

Ей такива неща стават по празниците. Магия. Не, животът е Магия. Магия е да общуваме, да се срещаме, да бъдем хора. Независимо от ценз, от марката кола, от хотела. Човещината няма измерение. Всъщност тя е най-голямото мерило, какво сме научили в Живота.

Та посетете Белоградчик. Налейте си вода от чешмата, посветена на въстанието от 1850 г. Посетете Калето и знайте, че франките са го укрепвали докато е било под турско управление. Разходете се до Магурата, въпреки че ще бъдете разочаровани от затворените галерии с рисунки. Отседнете в хан Мадона Фалковец, за да хапнете и починете сред майсторски ушити гоблени.

Боже пази България

от завист, подлост и предразсъдъци.

От “изкуствен интелект”
и естествена простотия.

От създадени конфликти, вируси, геноцид, пази я.

Пази я от предатели, от зложелатели, от безсрамници.

Умножи синовете ни, чадата ни,
напук на приказките, че хората са много. Малцина са истинските, Българите.

Небесата ни пази, Боже, да са сини, като от моето детство, облаците перести и пухести, а не изкуствени.

Пази я от “комунисти”, анархисти, евро нещо атлантисти, сатанисти и всички отцепродавници. Да останат тези, що сърцата, душите им, са свързани с България.

Боже, пази ни, побратими ни, помири ни, та юначеството и пехливанлията да се превърнат в градеж и си помагаме.

Боже, пази България!

Фалковец, 03.03.2024 г.

Котел 2023 година

Котел е място, където Възраждането и революционният дух на България са кипели. Където е преписана История Славянобългарска. Където се ражда Раковски и създават комитети. Място скрито в сърцето на Балкана, до чиито друми водят пътища, над които бдят грабливи птици.

Пътят до Котел е лек, живописен, някак си тих. Той се отбива от петолъчката водеща към Шумен. Минава през Жеравна, която притежава повече съхранени стари сгради и прилича на град-музеи, отколкото Котел. Само че Котел, за разлика от близкото градче, има друг дух и заряд.

В центъра на града, на площада, се издига монумент, за който веднага ще познаем че е от времето на късния Социализъм. Груба, висока сграда, която в последствие установихме че е студена като хладилна камера. Ала на нея ще видим българския Лъв, витраж и установим, че това е един вид пантеон.

Пантеон, който започва странно с полицейски и военни униформи от целия свят. Който обаче ни въвежда в основата на живота на съвременния Европеец в края на 19-ти век. Място на просвета, на култура. Експозицията започва с обстановката на килийните и взаимни училища. Защото народ без култура е нищо.

Следват експозиции за делото на Д-р Петър Берон, също родом от Котел. Препис на Историята на Паисий. Дела на Сава Доброплодни, Софроний Врачански, Рибният буквар. Просветата е това, което е било нужно на революционерите и народа, да възстане и не бъде повече рая.

Самият Раковски се стреми да запази българското. Търси думи, създава речник. Пише по така наречения “Източен въпрос”. Търси нашето достойно място в Европа и Света и държи да отвоюваме свободата си. Трудно ще разберем човек, който ни зарича да не оставяме Бащиното огнище, при днешното търсене на по-добър живот. Ала това е заветът на предците ни.

Котел е малко градче, в чиято периферия, че и център, ще видим и неприятни гледки. Ечи лоша музика, карат се бързо коли от туристи, има струпани отпадъци. Трудно намираме място да спрем из тесните балкански улички. И все пак центърът е тих и празен. На него се продават малки слепени от шишарки и дъсчици къщички, местна изработка. Цените са съвсем разумни.

Разхождаш се и виждаш паметник на Петър Берон. Къщи, изрисувани с шевици. Голяма фреска на Раковски, чиито тъмни и изпълнени сякаш пламък очи, сякаш те хипнотизират. Котел те привлича, кара те да се замислиш за корените си, да не напускаш тази измъчена, изтерзана и окрадена страна, да останеш Българин. Може ли?

Не с меч и униформи трябва да започват изложбите, а с калем и четмо. Българинът може да достигне европейски висоти само чрез просвета. Сила е нужна, само и единствено да запази семейството си, дома си, но не и да властва над другите. Българин, това е първом да бъдеш Човек.