Разумният човек (а и всеки програмист), осъзнава, че няма такова нещо като “изкуствен интелект”. Има набор от програми, които позволяват на машина да извършва дадени действия. Да се обучава, на база вложени в нея правила и логика. Машината никога няма да прояви морал, или чувства. Тя никога няма да се изпита благоговение пред Живота, защото не е свързана с него и не притежава душа. Изкуствения интелект е поредната заблуда, в която се опитват да вкарат Човечеството и носи огромни опасности със себе си.
Категория: Антимилитаризъм (Страница 9 от 12)
Основна роля на жената, дадена ѝ от Природата, е да бъде майка. Заедно с това и възпитателка. Да възпита детето си така, че то да стане пълноценен и добър член на общността. Да не хваща оръжие, да се роди умно и с дарби. Да умножи заложеното у него генетично богатство.
Еманципацията изражда ролята на жената. Тя е склонна да преследва химери като кариера, ръководни постове и творчески върхове. Разбира се, жената може да има различни заложби, ала Природата вече я е благословила. У нея се заражда и оформя чудото на Живота.
Някои днес ще каже, че раждането на деца не е толкова важно. Че възпитанието трябва да се гради не от семейството, но от държавни служители. Че жената трябва да бъде равнопоставена на мъжа. От древни времена хората са почитали женското плодородие. Древните са знаели колко е важно то за Живота и неговото продължаване. Дано да узнаем и ние.
Трудно е да си представим, че под нашите крака се намират пластове история. За това говорят археолозите, но земята под нас потъва по-бавно, отколкото можем да възприемем. Ако отидете на Витоша в посока “Бай Кръстьо” ще видите пейки, монтирани преди десетилетия. Потънали на сантиметри в земята те създават представа, че предишното поколение сякаш са били джуджета.
За миналото говорят и каменни паметници. Отново на Витоша, в Княжево посока “Бялата вода” ще видите огромни статуи на хора в потури с автомати в ръцете. Те стоят като неми свидетели на една епоха. А всичко около тях се руши. Канавките, пътеките на Витоша, Природата. Околната среда е отражение на жителите в нея.
Ходил съм на доста места из България. Малко от тях съм видял облагородени. Ако е така носят усещане за меркантилност и експлоатация. Българинът търси келепира, а когато направи и най-малкото усилие или добро, изписва това с големи букви. В повечето случай на табели, описващи 90% дадени средства от ЕС и 10% събрани от местните.
Тази реалност се разпада. Подобно на есенните листа на изсъхналата асма. Харесва ми да виждам волеви хора. В парка няколко жени тичат. Бавно, спирайки, ходейки и продължавайки напред. В желанието си да укрепят здравето си, да увеличат силата си. Да се докоснат отново до младостта.
За България с шест и половина милиона жители, няма добри перспективи. Освен ако човек не е продал достойнството си и не е влязъл в някаква “схема”. Да бръкне в “кацата с меда”. Да си построи къща, купи кола за 40-50 хиляди. И да си трае, обграден с “правилните хора”.
Навън е студено и мрачно. Не, че не обичам нашата Природа. Не, че не харесвам някои черти у българина. Всичко това е обречено на разпадане. Сякаш всяка страна, в която е вилнял демонът на тоталитаризма, е обречена. Защото жителите не са поискали прошка.
Немският народ поиска прошка. Носи греховете си и плаща десетилетия. Казват “Немецът е виновен за две Световни войни”. Друг е въпросът дали не е бил въвлечен в тях и подтикнат да ги води. “Немецът е виновен за Холокоста”. “Немецът изобрети отровните газове и по-мощни оръжия”, ала даде възможност на други да ги използват…
Да, трудните теми в ежедневието излизат на повърхността, в такива мрачни, есенни дни. В които човек търси смисъл. Смисъл има в това, да дадеш живот, да си полезен на другите. Да облагородиш средата, в която живееш. За нас българите, смисълът се губи, защото живеем в измислена реалност.
Остава ни волята. Да тичаме в кръг, или излезем от него и поемем друга посока. Да тичаме към “обетованата земя”, дори да се изранят ходилата ни. Дори да останем без дъх, да следваме мечтите си и им дадем живот. Защото за това сме тук на Земята.
Вчера германците празнуваха падането на Берлинската стена (Mauerfall). Това бележито събитие се случва през 1989 г. Очите ми винаги се изпълват със сълзи, гледайки кадри от този момент. Стена, която се руши, за да могат роднини, близки, сънародници, да се срещнат и подадат ръка.
Границата, Стената, не бива да съществува в едно демократично общество. Абсурдът на Берлинската стена е разделянето на един народ, на един град, на роднини и приятели. Този, който създава стена, има лични облаги от това.
Стената, границата, са белег за ограничение.
А човекът не бива да бъде ограничаван. Нито от режим, нито от стени и граници. Той е Свободен Дух, който трябва да може да се учи, да се среща с хора и черпи знание и вдъхновение от други култури. Също така да може да търси по-добри възможности за живот и се чувства жител на цялата Земя.
На 10 Ноември 1989 г., в България стават драматични промени. Пада тоталитарното правителство, управлявало страната 45 години. Години, белязани със затворени граници, репресии и ограничения.
След тази дата в нашето общество настъпиха демократични промени. Създаде се многопартийност, както и възможности за частен бизнес и пътуване зад граница. България стана член на Европейското семейство, въпреки че в нея и до днес работят сили, белязани от тоталитарния режим.
Честит празник!
По времето на социализма границите на България бяха затворени. Човек не можеше да излезе извън страната без специално разрешение. Не можеш да видиш как живеят другите. Да сравниш жизнения стандарт. Да почерпиш друг опит и се обогатиш с чужда култура.
Чувал съм истории за хора, по които се е стреляло на границата. Беше направен и един филм по темата – “Съдилището”. Да ограничиш човека и да стреляш по него, защото видите ли бяга от нещо. Бяга от режим, който не харесва. Защото търси по-добър живот за себе си и за семейството си…
Хора са мигрирали по различни причини. На гурбет, да открият “Новия свят”, или да стигнат “Обетованата земя”. Човекът не се е родил с корен, като дърветата. Той трябва да е свободен и да може да пътува. Ограничение трябва да се слага само на злонамерените хора и доказаните престъпници.
Вчера с моята съпруга, имахме възможност да се срещнем с българския писател – фантаст Николай Телаллов. Срещата се проведе във ”Фабрика Автономия”. Мястото намерихме трудно. Намира се във вътрешен двор на бул. Тотлебен 34. Питахме за упътвания, защото не успяхме да видим табела.
Самата среща не започна в обявеното време, но час по късно. Някои от дошлите разбирайки това и виждайки трудностите на организаторите да отключат, се отказаха да чакат. Няколко думи за самото място – това е своеобразен клуб за граждански инициативи, със свободен вход.
Разположението на клуба е лошо. Намира се в индустриална зона между Кауфланд и хотел Шипка. Около него е пълно с изкормени коли и автосервизи. В самият клуб ще видите странни лозунги и призиви, като стените дори и в тоалетната (без врата в едната си част), са изписани.
Преглътнахме всичко това и седнахме на наредените в полукръг столове. Все пак бяхме дошли заради автора. Той бе разпознаваем със зеления си планински панталон, яке и обувки за преход. Пътуваше от Ромча, само че без кола и с неговата партньорка гонеха влак на връщане.
С творбите на Телаллов се запознах през 2001-ва година. Работех в рекламна агенция, в близост до парка “Заимов”. Сред файловете ми попаднаха текстове, които зачетох с увлечение. Спомням си елитните българските отряди “Варан” и някаква приказна, космическа одисея. Срамувах се, че чета разказите апокрифно. След като се запознах с Калин от Човешката библиотека / The Human Library , разбрах кому принадлежат.
Ники Телаллов е мъж на около 60 години. Гледа зад очила с кафяви малко вдлъбнати очи, има мургава кожа, изпито лице и добро телосложение. Като цяло изглеждаше изморен от пътя или нашето ежедневие, но това не му попречи да изложи своите идеи на аудитория от двадесетина души. Сред тях и куче, което обикаляше и даряваше участниците с любов.
Писателят започна своя увод по отношение на това, което съвременната Научна Фантастика успява да направи, или не. За него писателите фантасти чертаят и дори планират бъдещето. От друга страна на малцина се отдава да ни го покажат, като функционално и позитивно.
Всъщност идеите на фантастите могат да бъдат прегърнати за добро или лошо, според Телаллов. Могат да бъдат използвани от така наречените “Елити” да създадат модел, или проекция на бъдещето. Да насочват нашето съзнание натам. Много е трудно според Ники, сам човек да проектира бъдещето. За това са нужни екипи от хора и те рядко биха били независими.
Той се спря на няколко книги, като “Червената Звезда” на Александър Богданов (налична в Читанка), “Освободеният” на Урсула Ле Гуин, “Слепоглед“ и „Ехопраксия“ на Питър Уотс. В тях се обсъждат теми като създаване на общество от равнопоставени индивиди, като и на тоталитарна система.
В основа на темата на разговора бяха политически ангажираните научно-фантастични романи. Лично се бях приготвил да чуя заглавия като “1984”, “451 градуса по Фаренхайт”, “Фондацията”, а може би и “Дюн”. Беше споменат големият Станислав Лем, който според мен чертае подобно бъдеще в романа си “Облакът на Магелан”.
За Николай Телаллов “Червената Звезда” е интересен, основополагащ роман. Спомена, че самият Ленин не е харесвал писателя и е почувствал облекчение, научавайки за неговата смърт при научен експеримент. Направи се кратка дискусия за това какво е възможното бъдеще за Човечеството. Коментираха се термини като Дистопия и Утопия, разглеждани от различни автори.
Телаллов коментира, че така нареченият “изкуствен интелект” има потенциал “да се самоосъзнае” и по този начин да взема решения, които да са осмислени и не винаги в ущърб на хората. Той вижда в него новия “Прометей” помагащ на Човечеството. Не изразявам съгласие, понеже самосъзнание, емоции, може да изпитва само живо същество, поело по пътя на Еволюцията. Да не забравяме че Прометей е бил титан, а не човек. Една машина, или програма, не може да надхвърли възможностите на своя създател.
Не влязох в дискусия с автора, понеже му бяха зададени много въпроси. Засегна се темата за историята и нейното създаване от летописците в интерес на властимащите. Исках да го попитам какво мисли за художествените творби, писани като отражение на епохата. За книги като “На Западния фронт нищо ново”, на Ремарк или “Светът от вчера” на Цвайг. За мен те са по-меродавни източници от писаната история.
Други теми, които се обсъждаха, бяха за движението “Соларпънк”. Ники бе резервиран към възможностите за използване на слънчева енергия на пълен капацитет, от Земята. За него подобно решение може да бъде функционално, когато имаме колектор на слънчева енергия изведен в орбита.
Ники сподели, че езикът е възникнал като необходимост от общуване на социални същества, като човека. В един плосък, демократичен модел всеки човек би могъл да поеме роля в дадена ситуация, според неговите качества, а не само определената му от йерархията. Правя паралел със спонтанността, която е част възможността ни да влизаме в роли.
Зададоха се въпроси относно миналото. За авторът миналото е нещо, което се рисува от съзнанието. Например за детето ябълката е огромна. Миналото се украсява от сантименти и лично отношение. Дали е било точно така, може би е въпрос на сверка на няколко гледни точки, това е моя вметка.
Обсъдиха се доста автори, като творбите на Братя Стругатски. Научно-фатастични филми като “Зелената планета”, “Междузвездни войни”, „Стар Трек“ и др. Спомена се името на Франсис Фукуяма и неговата книга “Краят на историята и последният човек“. Ники Телаллов сподели, че може би авторът за съжаление е прав, създавайки подобна прогноза.
Телаллов нарече социалистическо минало на страната ни “Държавен капитализъм”. Той не вярва, че нашето поколение ще напусне границите на Слънчевата система. Важен фактор за космическите начинания за него е равнопоставеността и доверието между хората.
Срещата продължи близо два часа. Пих нещо топло да се сгрея, в лошо отоплената стая. Тя приличаше на барачка с размери 7 х 15 м. В единия ѝ край се намираше плот с наредени напитки, от който си взех черен чай, за да съм бодър. Някои от присъстващите придремваха.
Личи си че Телаллов е начетен, ерудиран мъж. Може би със склонност към руския език и култура. Не разбрах борави ли с други езици. Липсваше ми идеята и дискусията за еволюцията на съзнанието и Божествената намеса. Спасители на Човечеството фантастите виждат в технологиите, в частност изкуствения интелект (досега няма машина минала теста на Тюринг), или извънземна цивилизация.
За мен, обаче има и трети път. Път, чертан от автори като Франк Хърбърт, в книгата „Дюн“, в която духовното израстване и раждането или изграждането на Месия, води до радикални промени. Ники спомена, че книгата в наши дни не се радва на такава популярност, защото изисква усилие да четеш и си представяш картините. При сдъвканата и подадена информация във филмите е по-лесно.
Не на последно място се обсъди формирането на детското съзнание и отношение към Света от страна на родителите. Дали го ограничаваме или водим диалог с него.
Благодарим много на Николай Телаллов за личното присъствие и тази хубава дискусия. Бъди здрав, Ники, пиши и до срещи!
Книги на автора можете да намерите във фондация Човешката Библиотека >> https://choveshkata.net/blog/?page_id=13
Снимка от двора пред „Фабрика Автономия“.
Ако германците се чувстват притеснени при споменаването на Нацизма или Втората Световна война, то ние българите, трябва да изпитваме подобни чувства спрямо времето на тоталитаризма след 1944-та година. Филмът за Горяните дава информация за това движение на селяни, на хора, защитаващи поминъка и земята си. Докато българинът не поиска прошка за делата си, не застане до тях и не се промени, нищо добро не го очаква.
Не познавам друго общество, което е прокудило своите талантливи членове. Което създава трудни условия за живот, защитавайки престъпници. Което толерира нарушения на държавни служители, полицаи и хора, служили в репресивния апарат. Което не изкарва Истината наяве.
България умира. Може би не с дни, но с години. Тя се стопява, а хората бягат. Защото не виждат бъдеще тук. У нас остават да живеят крайни идеалисти, безразличните и тези, които имат изгода. Всеки ден е белязан с насилие, катастрофа или най-малкото обида. За далаверите, знаем.
Нашето общество се разпада. Разлага се след 9.IX.1944-та., като подлизурковци взеха местата на кадърните. Простите управляват със сила. Неуките говорят от подиумите. Наглите си правят каквото искат, а бившата върхушка ликува. Само че нейните деца не живеят в страната отдавна.
България е разпъната. Една девойка с болна гръд. С измъчен стан. С посивели къдрици. Една мома, родила преждевременно, измъчвана от изроденото ѝ чадо. Общество не на свободни хора, не на горди българи, но роби на материализма. Защото гордият човек има морал.
За да вдигне чело българинът трябва да си прости. Да приеме Истината че е грешил. Да отреже гнилите клони. Да изолира и накаже индивидите, които допринесоха и допринасят за упадъка. Последните трябва да добият съзнание за делата си и ако не го направят Вселената ще ги принуди.
Много е трудно на интелигентния човек да намери своето място в трудната пост-тоталитарна българска среда. Изопачена от лакейство и връзкарство. Проникната от страх и безхаберие. Тя намира отражение в софийските улици, чиито тротоари са напукани, а плочките една връз друга.
На фона на това общината е богата. Някои хора също. И на тях не им пука че се возят в коли за стотици хиляди, защото си мислят че са над “другите”. Само че стоят по-долу и от тях. Защото “другите” са наясно със ситуацията и знаят своето място, а готованците, наглите, са го заели неправомерно.
За умният човек пътят е да избяга. Да потърси онази страна, която ще приюти неговата мисъл. Неговото желание за бъдеще. Идеите му за красота и творчество. Без да се налага да лъже. Без да сервилничи. Страна, която ще уважава всеки член на обществото.
Ние всички търсим Обетованата земя. Търсим Рая без да си даваме сметка, че го създаваме тук на Земята, както и ада. Със своите дела, мисли и отношение към другите. България е на кръстопът. Тя е разкъсвана между капиталистическия интерес и пост-тоталитарната простотия. Една изтерзана страна между Изтока и Запада. Горката!
Какво ни остава, братя? Да се молим, защото Бог решава съдбините!
София, 22.X.2022 г.
Прошка е филм, показващ съдбата на семейство репресирано от тоталитарния режим управляващ България след 9-ти Септември 1944 г.
Като симпатизанти на Земеделския съюз и Никола Петков, членовете са преследвани, тероризирани и осъдени. Филмът е създаден от наследниците на един от малтретираните от ДС, който има щастието да оцелее. Един от филмите за онази, непозната България и времето за което малко и трудно говорим.