Ако германците се чувстват притеснени при споменаването на Нацизма или Втората Световна война, то ние българите, трябва да изпитваме подобни чувства спрямо времето на тоталитаризма след 1944-та година. Филмът за Горяните дава информация за това движение на селяни, на хора, защитаващи поминъка и земята си. Докато българинът не поиска прошка за делата си, не застане до тях и не се промени, нищо добро не го очаква.
Категория: Антимилитаризъм (Страница 10 от 13)
Не познавам друго общество, което е прокудило своите талантливи членове. Което създава трудни условия за живот, защитавайки престъпници. Което толерира нарушения на държавни служители, полицаи и хора, служили в репресивния апарат. Което не изкарва Истината наяве.
България умира. Може би не с дни, но с години. Тя се стопява, а хората бягат. Защото не виждат бъдеще тук. У нас остават да живеят крайни идеалисти, безразличните и тези, които имат изгода. Всеки ден е белязан с насилие, катастрофа или най-малкото обида. За далаверите, знаем.
Нашето общество се разпада. Разлага се след 9.IX.1944-та., като подлизурковци взеха местата на кадърните. Простите управляват със сила. Неуките говорят от подиумите. Наглите си правят каквото искат, а бившата върхушка ликува. Само че нейните деца не живеят в страната отдавна.
България е разпъната. Една девойка с болна гръд. С измъчен стан. С посивели къдрици. Една мома, родила преждевременно, измъчвана от изроденото ѝ чадо. Общество не на свободни хора, не на горди българи, но роби на материализма. Защото гордият човек има морал.
За да вдигне чело българинът трябва да си прости. Да приеме Истината че е грешил. Да отреже гнилите клони. Да изолира и накаже индивидите, които допринесоха и допринасят за упадъка. Последните трябва да добият съзнание за делата си и ако не го направят Вселената ще ги принуди.
Много е трудно на интелигентния човек да намери своето място в трудната пост-тоталитарна българска среда. Изопачена от лакейство и връзкарство. Проникната от страх и безхаберие. Тя намира отражение в софийските улици, чиито тротоари са напукани, а плочките една връз друга.
На фона на това общината е богата. Някои хора също. И на тях не им пука че се возят в коли за стотици хиляди, защото си мислят че са над “другите”. Само че стоят по-долу и от тях. Защото “другите” са наясно със ситуацията и знаят своето място, а готованците, наглите, са го заели неправомерно.
За умният човек пътят е да избяга. Да потърси онази страна, която ще приюти неговата мисъл. Неговото желание за бъдеще. Идеите му за красота и творчество. Без да се налага да лъже. Без да сервилничи. Страна, която ще уважава всеки член на обществото.
Ние всички търсим Обетованата земя. Търсим Рая без да си даваме сметка, че го създаваме тук на Земята, както и ада. Със своите дела, мисли и отношение към другите. България е на кръстопът. Тя е разкъсвана между капиталистическия интерес и пост-тоталитарната простотия. Една изтерзана страна между Изтока и Запада. Горката!
Какво ни остава, братя? Да се молим, защото Бог решава съдбините!
София, 22.X.2022 г.
Прошка е филм, показващ съдбата на семейство репресирано от тоталитарния режим управляващ България след 9-ти Септември 1944 г.
Като симпатизанти на Земеделския съюз и Никола Петков, членовете са преследвани, тероризирани и осъдени. Филмът е създаден от наследниците на един от малтретираните от ДС, който има щастието да оцелее. Един от филмите за онази, непозната България и времето за което малко и трудно говорим.
Всичко кашля, киха под небето,
дет’ заразата се сей, кашля, киха,
ала ето – иде новий Прометей.
Той оковите ще скъса
на покорната рая
и я учи да живее
мъдро, с вдигната глава.
А забъркалите
зловещия комплот,
чака ги възмездие,
в тоз’ и бъдещий живот.
Вървейки по улиците вчера, в навечерието на днешната паметна дата, си мислех какво да напиша. За младото поколение тя не говори много, защото неудобното минало е изтрито от учебниците. За интересуващия се от история човек, обаче, то е тук.
Свидетели на тоталитарното минало са сградите в центъра на София. Зловещият триъгълник от монолитни постройки на Президентството, Народното събрание и Министерския съвет. В тях са потънали тайни и въпреки свалените знаци на предишната власт лъхат още на нея.
В тази страна никога не е имало комунизъм в чист вид. Никога не е имало народна, братска власт и равноправие. Никога най-интелигентните, кадърните и съвестните, не са заемали полагащите им се места.
Хората замениха вътрешния си морал и страха си от Бога, със страх от милицията и ДС. Един наложен страх, с цел контрол и управление. Бяха затворени границите, сякаш по този начин се опитваха изкуствено да задушат порива на духа на свободния човек.
Как съм живял аз, в този кратък прозорец наречен “социализъм”? Спокойно, хората не караха коли като луди. Ала ни насилваха още ученици, да ходим на манифестации, на които се носеха портрети на личности със спорни способности и принос за хората. Тогава, на манифестациите, можеше да се намери кола в бутилки. Изникваха подвижни колички с продавачи от нищото, които изчезваха след събитието.
Тезгяхите на магазините бяха полупразни. Имаше два вида сирене и кашкавал, един кисело, прясно мляко, масло и един-два вида хляб. Селекция меса само в “Халите”. Екзотични плодове през Зимата. Животът се точеше монотонно и без посока, като много се чудех какво работят възрастните.
На този ден е добре да гледаме филми като “Човекът и народа” на Светослав Овчаров, разглеждащ живота на Тодор Живков. Неговата шеметна кариера из пирамидата на властта. Можем да гледаме документални филми за репресивния апарат на ДС. Да прочетем книгите на Георги Марков. Да се разходим до “Света Неделя”. Всичко това ще да ни накара да се замислим. Да поплачем, да ни заболи. За нас, за другите.
Ала за да можем да изживеем катарзис и да се очистим, трябва да минем през болката, защото тя е колективна. За някои миналият режим е бил удобно място, защото те са се нагодили към него. Имали са качества и са били в полза на определени хора. За интелигентната маса, за свободолюбивия човек – не рядко карцер за неговата душевност.
Не искам да слагам пръст в раната, но знам че я има. Тялото на нашето общество е проядено от язви, иначе нямаше да имаме проблеми. И ако искаме нашите деца да живеят с гордо вдигнати глави, да мислят и да градят по нов, смислен начин, да имаш чест и морал, то трябва да им кажем Истината. Когато са готови. Ние също.
София, 09.09.2022 г
Напоследък чета статии, в които пише че се наблюдава повишена смъртност в някои държави, спрямо прогнозите и минали години. На какво се дължи това? Дали на кампанията за имунизация с експериментални течности и нейните негативни следствия, или на общо понижения имунитет на хората? Лично го отдавам на стрес. Стрес от бъдещето, живеейки във време, когато човек не знае как ще живее утре и колко ще му струва насъщният.
В миналото имаше кампании насърчаващи раждаемостта. Да имаш семейство с няколко щастливи деца, с останали във връзка майка и баща, бе мерило за здраво и перспективно семейство. В момента се наблюдава демографски срив в редица развити държави. Наред с това не виждам кампании насърчаващи раждаемостта, средства насочени към младите родители и обезпечаването на семействата с евтини жилища.
Когато пиша коментари по тези въпроси, получавам отговори като “много сме, десет милиарда, няма храна за всички”. Предполагам са отговорили осигурени хора, които имат по няколко деца, учещи в чужбина. Какво да кажат младите двойки, на които предстои приключението да станат родители?
Земята и животът се изкупуват. Неща, които нямат цена, защото са безценни и не принадлежат никому, освен на Бога, се превърнаха в разменна стойност и актив за инвеститорите. Защото без земя няма храна и жилища, а животът трябва да бъде поддържан за да се развива и еволюира Човечеството.
Бъдещото робство е това към компанията и банката. Към режийните и комуналните услуги, към продадения на изплащане телефон или автомобил. И вместо производителите да влагат максимално усилия и търсят начини стоките им да са устойчиви и ползваеми във времето, се наблюдава спад на качеството. Единствено моралът на бъдещия осъзнат Човек, може да промени нещата към добро.
Когато решихме да сменим семейния ни автомобил една от водещите причини бе че искахме да бъде по-екологичен. Да харчи малко, да има висока Еврокатегория и по възможност да е на метан.
За метана знаех от наш клиент, че има добри горивни качества. На повечето коли фабрично разработвани за работа на метан стоят надписи като Fährt mit Erdgas, Eco Fuel и подобни. Тоест оставаш с впечатление, че метанът е възобновяемо гориво, което не се добива чрез използване на растителни култури за био-горива, или преработка на нефтени продукти.
Това, което ме спря, бе притеснението че има газова уредба, което все пак носи риск от експлозия. Уредбата заема място и повечето коли на метан имат малък багажник и липсва място за резервна гума. Тогава метанът бе на цена 1.50-1.60 лв на кг. Останахме си с мечтата да караме кола с възобновяемо гориво.
Година по-късно метанът е на цена 5 лв на кг. Каква е причината за това? Дали защото Русия е един от основните доставчици на природната газ, или интересният факт, че компанията на Мъск за космически полети използва метан в ракетите си. Факт е, че да дадеш 25 лв, при среден разход 5кг/100км не е рентабилно.
И така ние, обикновените хора, водачите, сме принудени да не караме “екологични” превозни средства. Защото електрическите са безумно скъпи, а метанът не можем да си позволим като гориво. Изобщо карането на кола стана лукс, освен ако нямаш возило на LPG (пропан-бутан).
Надявам се поне цените на това гориво да останат в разумни граници. Защото да говориш за “Екология”, да чертаеш бъдеще в близките 10 години и да не даваш алтернатива за придвижване на хората, която да е общодостъпна, граничи с дискриминация.
Богатството и националната сигурност на една страна лежат в достъпа до питейна вода и обработваема земя. Питате ли се кой изкупува земеделската земя и с каква цел? Този, който притежава земята, създава или не храна, и я продава на определени от него цени.
Ако се разтърсите ще откриете, че мощни компании, опериращи в други сфери – като ИТ например, изкупуват земеделска земя. Терминът е “заграбване на земята (Landgrabbing/Landgraben)” и цели инвестиции с цел печалба контрол в жизненоважен сектор.
В конституцията на Република България трябва да залегнат следните закони:
1) Да не се продава земеделска земя на чужденци;
2) При продажба на земеделска земя тя да остане със същия статут. Тоест да не се използва за насаждане на култури за биогорива, фотоволтаични паркове, или други цели;
3) Да се забрани засаждането на ГМО растения и монокултури, които биха изтощили почвата;
4) Всеки земеделски производител да се задължи да продава 30% от продукцията си на българския пазар;
5) Държавата да изкупува качествена земеделска продукция, създадена от български производители на нейна територия, на най-добри цени.
Интересна статия по темата на Немски.
https://www.welt.de/wirtschaft/article151170043/Ruecksichtslose-Jagd-auf-den-neuen-alten-Bodenschatz.html
Прибрахме се от морето леко грипави. Нощната кашлицата и пресипналото гърло бяха наши спътници поне седмица. И нещо остана в телата ни. Усещам се странно. Отпаднал съм и сякаш плувам из ежедневието, а то е изпълнено с толкова много задачи. Все пак се справяме.
Днес срещнах мой приятел и колега, психодраматист. Когато отворихме въпроса за здравето той сподели, че миналата година са починали осемдесет хиляди от сърдечносъдови заболявания и инсулт. Около двадесет хиляди, с диагноза съпътстваща вирусна инфекция.
Хората у нас умират от безхаберието на политиците. Умират, от високите цени и трудният начин на живот. Няма ден в който да изляза из София и да не видя няколко души, на различна възраст и не задължително от ромски произход, които ровят из кошчетата. Думата е мизерия. За мен душевна на управляващите, която води до материалната на останалите.
Пъплещите нагоре цени, световните конфликти, създадените пандемии, които апропо могат да водят произход от генетично манипулирани вируси. Всичко това звучи колкото конспиративно, толкова и логично, ако познаваме тъмната страна на човешкото съзнание.
В момента чета “Задочни репортажи за България” от Георги Марков. Онази България, за която някой се сеща с носталгия, но за която повечето не искат да говорят. Този период, епоха, в която се изродиха човешкото и моралът и сега берем плодовете. Не, че не е имало добри и достойни хора, но те в повечето случай са били смазани от тоталитарната машина, в чиято идеология са вярвали и заради която са умирали.
Времето е преходно, преходни са и човешките ценности на хората без морал. Понякога си задавам въпроса, доколко смислени са нещата които правя. Ако те помагат на останалите, ако ме правят по-добър и доближават до Бога, то тогава моята работа е смислена.
Възможно ли е модерните технологии да се използват за да заробят човека? Да изродят човешкото в него и създадат нови форми на зависимост? Като бързият преглед на заглавията, но не и отделяне внимание на съдържанието. Всъщност в момента не е модерно да се чете, да се вниква в дълбочина и да се мисли.
Модерно е да правиш каквото искаш (само с протекция). Някои наричат това “Свобода”, но за мен е планирана анархия, която цели израждане на обществото. Защото общество без личности, без семейства, без Бог и вяра, е обречено. То е като стадо, което се води към заколение.
Къде е спасението ни? Утре някой ще започне да пропагандира и срещу здравословния начин на живот, вероятно защото не е “хуманно” към бъдещото поколение. Ще разделя обществото на прогресивни технократи и консерватори, на каращи коли с ДВГ и електрички, на “фили” и “фоби”. А Бог над нас гледа, плаче и очаква да се обърнем към Него.
Винаги съм се питал какъв е проблемът на българското общество. Защо някои хора се чувстват и действат, сякаш са привилегировани. Защо когато бях малък за родителите на съученици, които имаха ръководни постове се говореше малко, а последните бяха отрупани със скъпи играчки и заминаха да живеят на Запад. Защо и сега в средите на културата и изкуството има хора, които са бездарни, но получават финансова подкрепа и сцена.
На 21-ви Август 1968 г., петстотинхилядна армия на Варшавския Договор навлиза на територията на Чехословакия. Тя иска да задуши реформите предприети в тази страна. Реформи, които целят идеологията на партията да добие човешки лик. Да се размият границите между номенклатурната върхушка и народа. Да се разпусне насилственият апарат на ДС и реализират идеите, за хуманизъм и равноправие, заложени във всяка насочена към индивида система.
Четейки “Пражка пролет” от Георги Марков горчиво осъзнаваме, че след Втората Световна война в България не е имало нито истински Комунизъм, нито Демокрация. Книгата отваря очите ни за период от време, в което са живели нашите родители. Разглежда събитията в Прага и развитието им десет години след това.
Корица на книгата „Пражка пролет“