Автор: Георги Атанасов (Страница 6 от 65)

Беше зимата между 2001-2003-та може би. Зима с истински сняг, който се топеше в кафяви, смесени с пясък буци. Намирахме се с И. в близост до Спортната палата. Карах бял триврат Голф II, който имаше проблем със стартера. Понеже работех от година-две а може и повече в М., а там не ни плащаха редовно (май даже изобщо не ни плащаха), не поддържах колата.

И тя си спря. Не понечи да запали. Нямаше гориво, нямах пари, изобщо намирах се пред Коледа с близък човек в кола, която е закъсала на възлово кръстовище. Във въздуха летяха снежинки, от онези на парцали, които няма от няколко години. Светлините на шофьорите ме заслепяваха, а пък аз не знаех какво да направя.

Тогава дойде Дифендъра. От онези големите бели коли, за които държавата бе дала вероятно милиони. Отгоре на покрива се въртеше малък пластмасов диск, които водеше на мисълта, че в този тежък и брониран джип се возят я полицаи, я арестувани. От него слязоха служители на реда.

Питаха ме за книжка, имах. Колата, обаче, май беше без преглед, може и без застраховка. Че не се и движеше. Идеше ми да ревна сред падащият от небето леден пух. Полицаите ме гледаха от джипа. После извадиха въже, вързаха голфчето към Дифендъра и ме изтеглиха. До нашата улица. Там някак си паркирахме колата.

Не помня да са ми искали пари, нито да са споменали за глоба. Просто видяха един изтерзан човек, който работеше в М. А М., това бе Адът, Чистилището. Там хората влизаха облажени, а излизаха кожа и кости. И без пари. Явно мъката ми бе изписана на челото.

Ще завърша този разказ с един цитат. Когато законът стои над морала, говорим за насилие над личността. За мен, във всеки момент, ние трябва да се запитваме и си даваме сметка как постъпваме. Защото законът… Знаем какви закони са писали Фашистите. Също и противниците им, уж Комунисти. Такива, които им отърват.

Във време разделно, във време жестоко и преходно, Човекът трябва да постъпва хуманно. Това е спасило евреите по времето на Холокоста. Това спасява малкото останали днес живи и здрави деца, в Газа. Това означава да отвориш границите си за хора, които бягат от насилие и война. Това е просто да бъдеш Човек.

Когато законът стои над морала, говорим за насилие над личността.

Нюрнбергски Кодекс от 1947 г.

1) Доброволното съгласие на човека, подложен на експеримент, е безусловно необходимо. Това означава, че той е в състояние да даде своето съгласие, като спрямо него не са използвани насилие, измама, упражнени натиск или действия, не е бил подведен или, че неговото решение не е следствие от наложени отвън убеждения или натиск. Че той познава експеримента в детайли и ги разбира, за да може да направи информиран избор. Това условие е необходимо, да може провеждащият експеримент да вземе съгласие от въвлечения, като срокът и целта на експеримента са дефинирани ясно, както и методите и средствата, които ще бъде използвани, заедно с всички произтичащи от това трудности и опасности които могат да бъдат очаквани, както и следствията за здравето на подложилия се на експеримента. Дълг и отговорност да получи това съгласие носи всеки, който разпорежда, провежда, или ръководи експеримента. Това е личен дълг и отговорност, която не може да бъде прехвърлена на друго лице.

2) Опитът трябва да бъде така проведен, че да се очакват положителни за обществото резултати, които не могат да бъдат постигнати чрез други средства и методи. В своята същност опитът не трябва да бъде самоцелен или проведен извън първоначалната рамка.

3) Опитът трябва да бъде планиран на база проведени експерименти с животни и знания от областта на естествените науки относно болестта или естеството на изследването, за да могат очакваните резултати да бъдат оправдани.

4) Опитът трябва да бъде проведен по такъв начин, че да бъдат избегнати всякакви телесни и душевни страдания, както и увреждания на въвлечения.

5) Не може да бъде провеждан опит, когато от самото начало е установено че ще доведе до смърт или дълготрайни увреждания, си изключение на опити, при които водещият опита, не го провежда върху самия себе си.

6) Заплахата не бива никога да преминава граници, установени от хуманното значение за решаване на проблема.

7) Необходима е нужната подготовка както и спазване на предписания, които предпазват човекът въвлечен в експеримента от най-малката възможност от нараняване, дълготрайно увреждане или смърт.

8) Опитът може да бъде провеждам само от квалифицирани специалисти. Изискват се огромни умения и внимание във всеки етап от експеримента от всички, които ръководят или провеждат експеримента.

9) По време на експеримента трябва да бъде дадена възможност на човека, които е негов предмет, да го прекрати, достигайки точка, в която физически или психически не може да продължи да участва в него.

10) В хода на опита водещият трябва да бъде готов по всяко време да го прекрати, когато на база своя преценка, личен опит или внимателна оценка предположи, че неговото продължаване може да нарани, осакати или предизвика смъртта на човека, предмет на опита.

* * *
Цитиран на база изд. Митшерлих и Милке 1960 г., Безчовечна медицина. Документи от Нюрнбергския процес срещу лекарите. Издателство Фишер, Франкфурт, Страница 272. Етична комисия източник:
http://ethik.dg-pflegewissenschaft.de

Спомням си приказките от 1001 нощ, в които Шехерезада разказваше за приключенията на войни, авантюристи и влюбени. За скритата мъдрост сред сказките, за жестоките наказания и магическите трансформации. За градове като Дамаск и Багдад, в които чудесата се случваха.

В момента тези два града, страните от чудния свят на Шехерезада, са сринати със земята. Работили някога в Близкия изток споделяха за изобилието, културата и високия финансов статут на обитателите. Сега по улиците се валят отломки, там вилнее гражданска война и не е място за живеене.

Планираната разруха на една нация, на етнос или територия, е нещо жестоко. В основата си се крие не желание за съхранение. Не, силният не бие хората около себе си за да се пази. Не унищожава поминъка и живота им. Не поставя ближните си на колене и в зависимост. Това прави насилникът и тиранинът, като в даден момент за делата му се потърсва сметка.

Преди години, след промените, не знаехме почти нищо за ЕС. Знаехме малко, за онези големи политици от старата школа, като Франсоа Митеран или Хелмут Кол, като Берлускони или Маргарет Тачър, които тъкаха политиката отвъд “желязната завеса”. Хелмут Кол бе на власт, когато Германия се обедини. По времето на Митеран, мисля, не е имало такива безредици в Париж и големите френски градове, каквито гледахме преди две години.

Усещането ми не бе добро бивайки в Брюксел в близост до стоманените сгради на Европейския парламент. Сякаш този бетон, стъкло и метал, контрастират с малките паркове, красивите и изпъстрени със символи статуи от вековете. С величествената катедрала Сен Мишел. В сравнение с тях тази сградата е стерилна, студена и бездушна.

Какво е управлението на ЕП сега? За мен концентрация от самодоволни и некомпетентни хора, поели власт и взели се на сериозно, просто защото лобират. Лобират за фармацевтични компании, за оръжейно производство. За фабрики за фотоволтаици и ветрогенератори. ЕС, раздавайки средства насам-натам, създаде най-високото ниво на корупция виждано у нас.

Защото след като България стана член на ЕС започнаха да цъфват табели на тази и онази фирмичка, на това или онова НПО или завод, че са “усвоили” тлъста сума по някой “проект”. А по нашите пътища започнаха да пътуват коли, за които хората на Запад мечтаят. Странно съвпадение, нали? ЕС подкопа морала на Българина, “успокоявайки” съвестта му с финанси.

Само че това създаде прослойка от неграмотни, неинициативни лобисти, които взели парата загубиха връзка с реалността. Загубиха желание за работа и разчитат на поредната финансова инжекция. Ала тя, подобно наркотика, руши останалия им морал и човечност. Земя, съвест, родина, не се продават. И питам сега братята грузинци, знаят ли накъде са се запътили?

Магическата планина или Der Zauberberg на Томас Ман е четиво, което “влачих” месеци. Причина за това е доста изискващият, префърцунен стил на автора, изключително бавното развитие на действието, безсмислени, тежки описания на обстановки и персонажи, които не са ключови. Всичко това може да откаже читателя. Все пак обичам да завършвам нещата и съм упорит.

Упорството ми се възнагради частично в края на книгата, където младият главен персонаж, намиращ се в санаториум в Швейцария, в курортното небезизвестно селце Давос, се обяснява в любов на Френски, на дама, в която е влюбен от месеци. Тук езикът е по-простичък, човешки и все пак с налични философски размисли.

Държа да отбележа, че прочетох книгата в оригинал, като последната е налична в сайта gutenberg.org Това е вторият ми досег с този автор. Не съм впечатлен и го намирам не толкова изтънчен, но не ползващ езика по такъв начин, че лесно но и дълбоко, да докосва хората. Сякаш ги мъчи. Има голяма разлика между него и други творци, от немскоезичния свят, като Ремарк, Хесе, или Цвайг, успяващи да пишат върху важни теми, използващи езика на добро и много високо ниво и все пак оставащи достъпни.

Магическата планина звучи много привличащо. Звучи като Magnum Opus на този автор. Историята се върти около болестта – бич за 20-ти век, а именно Туберколозата, която ползват като лайтмотив в своите творби много автори, включително и Ремарк. Младият Ханс Касторп отива на свиждане на своя братовчед Йоаким, малко след своето дипломиране като инженер.

Касторп се оказва в среда от тежкоболни хора, част от които смъртоносно. Самият получава стая на наскоро починал. Той опознава живота в санаториума, неговата летална и безнадеждна динамика. Среща се с дяволития философ Сетембрини и се влюбва в представителката на Изтока – Мадам Шушо. В даден момент Ханс Касторп разбира, че и той самият е болен.

Записах поредно, този път подготвително ниво, по Френски. Чувствам се глупав, или поне малко глупав, след като ми се налага да намаля темпото. Последният курс беше тотално разочароващ, имайки предвид отсъствията на преподавателката в неговото начало и край и начина, по който се проведе тестът. Срам за институцията!

Това, което най-много ме отвращава в съвременните учебници по чужди езици, специално тези на Alter Ego, е заложената идеология. Феминизъм, климатични нещо си, псевдоекология. Нито една думичка за Френската Революция, за краха на Наполеон в Русия, за Втората Световна война. Тук там се промъква нещо нищожно я за Молиер я за Камю.

Съвременните “мислители”, откъси от чиито книги са публикувани, насаждат странни идеологии като “словесен расизъм”, например. В повечето случай става дума за чист лобизъм и подкрепа на статуквото налагано от властта и много малко Философия, връзка с Реалността и Емпатия. Но винаги е имало парадигма и тя е раждала революционери, така че да не се отказваме.

Днес ми звънят от Виваком и дама се пуска на запис. Може би да не хаби гласа си. Вероятно пее в хор, или е член на любителска трупа. Както и да е, след записа мазно ми предлага да продължим нашия договор на същата, или почти същата сума. Казвам, че не ползваме услуги като цифрова телевизия и че бих се радвал да получим оферта за тези, които ползваме.

Отговаря ми, че за целта трябва да посетим в техен офис. Добре, не ми предлага това, от което имам нужда, но пуска втори запис. За 15-20 секунди ме облъчват за нова SIM карта и как ще ми подарят поредният мегакуц таблет, със 7” екран, който харчел не знам си колко милиампера… Слушам записа чинно, изчаквам дамата да се включи и различавайки гласа ѝ от записания я отрязвам, споделяйки че ползваме домашен Интернет.

Запитвам се Боже, този мързел докъде докара хората. Докъде паднаха мобилните оператори преди Коледа да ни пробутват всякакви устройства, планове и др., като амбулантни търговци. Добрият търговец, този, който желае да Ви направи услуга, ще Ви продаде нужни Вам продукти/услуги и не би си позволил да слухти между записите. На записани, принципно затварям.

Седя в банката. Замислям се, че мога да измисля гадно наименование с нейната абревиатура. Това е, защото губя излишно време и нерви, опитвайки се да разбера защо за пореден път фирмената ни дебитна карта е блокирана. Може би защото чакам повече от половин час, а има само една каса. И тогава улавям погледа на момиченце.

Като всяко дете то е безгрижно и красиво. Гледа ме усмихнато и се чуди защо съм набръчкал чело. Защо пуфтя угрижено. Защо местя шапката и мобилни си телефон по високата маса. Стана ми неудобно. Пред тези очи, които Яворов е възпял в своята поема. Как така ще ми бъде гадно, тежко, ще се тревожа, като в детските очи има толкова много Радост и Надежда.

Моето чакане продължи повече от час. Проблемът ни все още не е решен и ни предстои издаване на нова карта (за пореден път през последните два месеца). Всичко това се отрази сериозно върху моите нерви, както и възможността да работя спокойно. В банката възникна скандал, като жена скочи срещу други клиенти защото са я прередили. Надявам се преди това момиченцето, с нейните родители, да си е тръгнало.

Наистина най-много боли от това, че се доверяваш на човек, или институция, да се погрижи за теб, като клиент. Отивам в банката, тази, която дядо ми не е доживял да види работеща. Сега сградата е с огромна обемнопластична реклама и светещи дисплеи. Влизаш вътре и гледаш празни стъклени масички. На вторият етаж е отделът за “бизнес клиенти”.

След като чаках няколко минути младо момиче, има няма 20 години, с богато нанесен грим, гланц за устни и писани вежди, ме пита за къде съм. Казвам “корпоративен клиент” и тя ми показва към прикрити бюра със сини лампи. Има някакво деление в тази банка, на Сини, които скатават зад бюрата и тихичко носят торби с обяд, въпреки че е само 11 часа, и на Червени, гледащи с уплах няколкото чакащи клиента.

Оказва се, че не съм толкова “корпоративен”. Заявяват, че съм „малък бизнес”, и да ходя при червените фенери. Добре де, може ли така да делиш клиентите, на малки и големи (риби), или каквато класификация имаш? Момичето пак цъфва. Носи огромни очила, вероятно с малък диоптър. Има високо чело, като се надявам в него да се реят разумни мисли.

Споделям че за пореден път имам драма с тази банка и че така определената брокерка е неадекватна. Че не можем да движим бизнеса си. Тя се обажда в другия офис, откъдето ми звъни брокерката. И филмът е същия. Обещават да проверят и да съдействат, само че за мен нещата са ясни. Ясно ми е само като видя дългите нокти, отвлечените погледи, хитрите усмивки и фамилиарниченето с колегите. Сякаш съм в държавна администрация.

Ех скъпи ми дядо. Ти, който си бил финансов инспектор, който кахърите с тогавашните българи ти взеха здравето, какво би казал за сегашните банкери? Липса на такт, на вникване в нуждите на клиента. Празни огромни офиси, а хората имат нужда както от работа, така и от адекватни съветници по отношение на техните финанси.

Всичко става “цифрово” и трудът ли? И мисленето, може би емоциите? Защото подобни служители измерват успеха си с часовници, облекло и безцелно тракане по стъклените дисплеи, вместо да осъзнаят нуждите на хората. Защото да, в 21-ви век не живеем в Комунизъм, реален такъв и парите са от значение, още повече щом са честно спечелени.

Насочвам се към друга банка, където човекът е по-адекватен. И на двама ни датата на часовника бе спряла. Може би малко по-назад във времето, няколко десетилетия, когато Човечността имаше значение. Когато професионалистът се грижи за клиента и знае, че от това зависи хляба му Когато да си банкер, означава не само хубаво облекло, но и багаж.

Утре ще продължа да ходя по мъките из тази измъчена София. Из тази измъчена страна. Сред тези понякога абсолютно неадекватни служители, които са сянка. Сянка на завета на финансистите. Сянка на Човечността. Сянка на Емпатията. Сянка на самото съществуване.

Kriegslied ‘s ist Krieg!

‘s ist Krieg! O Gottes Engel wehre,
Und rede du darein! ‘s ist leider Krieg – und ich begehre
Nicht schuld daran zu sein!

Was sollt ich machen, wenn im Schlaf mit Grämen Und blutig, bleich und blaß,
Die Geister der Erschlagnen zu mir kämen, Und vor mir weinten, was?

Wenn wackre Männer, die sich Ehre suchten,
Verstümmelt und halb tot Im Staub sich vor mir wälzten, und mir fluchten In ihrer Todesnot?

Wenn tausend tausend Väter, Mütter, Bräute, So glücklich vor dem Krieg, Nun alle elend, alle arme Leute,
Wehklagten über mich?

Wenn Hunger, böse Seuch und ihre Nöten Freund, Freund und Feind ins Grab Versammleten,
und mir zu Ehren krähten Von einer Leich herab?

Was hülf mir Kron und Land und Gold und Ehre?
Die könnten mich nicht freun! ‘s ist leider Krieg – und ich begehre
Nicht schuld daran zu sein!

Matthias Claudius (1740 – 1815)

* * *

Война е! Да пази Господ, казваш ти.
За жалост е война и не желая,
за туй да съм виновен!

Какво да правя, когато в съня потискащ,
с кървящи дири по бледите страни
душите на убитите идат подир мен и плачат?

Когато смели войни търсещи слава,
сега въргалят се безмълвно в прахта и ме
проклинат от отвъдното?

Когато хиляди бащи и майки, невести,
тъй щастливи в началото, а сега измъчени сломени,
оплакват пред мен своята болка?

Когато глад, зараза, нужда сбират другар и враг в гроба,
а над трупове наоколо грачи се за слава?

За какво ще ми послужат корона, царство, земя и слава?
Те не ще ме радват! За жалост е война
и не желая, за туй да съм виновен!

Матей Клавдий