Автор: Георги Атанасов (Страница 5 от 65)

Да се запитаме кой би имал изгода температурите над определени места на Земята да бъдат изкуствено понижавани. Според немския учен учен професор Х. Х. технологии за това са налични още преди 50 години.

На първо време всички дружества, които продават горива за отопление и електричество, понеже хората ще имат нужда от повече топлина. След това са фармацевтичните компании, понеже през студеното време и резките температурни промени, е характерно хората да страдат от настинка и грип. Да споменем собствениците и арендатори на екипировка и съоръжения за зимни спортове. Чак накрая имат изгода Природата и обикновеният човек.

Времето на глобално затопляне е част от естествения цикъл на Планетата. Затоплянето се дължи на повишена Слънчева активност. Вероятно и на специфични геомагнитни аномалии, от естествен характер. Това е време характерно с увеличена растителност, с буен цъфтеж, респективно с увеличение на въглеродния двуокис, отделян от растенията нощем.

В края на годината чета полемики относно количеството прочетени книги и евентуално това, което сме разбрали от тях. Лично мога да споделя, че се сещам за заглавия, които са ме впечатлили, докоснали. Които четейки съм се вдъхновявал и удивлявал на автора, или пък са ме повдигнали и накарали да осъзная неща и променя начина си на мислене по някои теми.

За съжаление в повечето случаи, ако това не е наскоро прочетена книга, не помня много от нея. Откъслечни, по-силни моменти, или фабула, но не и реплики, точно развитие на действията, или персонажи. Да, може би отчасти съжалявам за това, може пък и паметта ми да е слаба или избирателна. Сигурен съм, че ако се наложи да възпроизведа книга, ще положа усилия.

Живеем във време, в което обичаме да се хвалим. С това, с онова. Дори с книгите, които четем. Бих запазил удоволствието от разбирането за себе си, понеже то е най-важното. За да разбереш мисълта на друг човек, се изисква съзнание, познания, съответстваща дълбочина. В този ред на мисли всеки от нас се докосва до дадено произведение според своите възможности.

Преди повече от 50 години професор Ханс Хабек пояснява в телевизионната поредица Космос 2000, че човекът разполага със средства за манипулация на времето и климата и вече го прави. Прави това чрез засяване на облаци със Сребърен йодид, може да понижи температурите разпръсвайки частици на голяма височина в атмосферата и да промени движението на урагани, променяйки температурата във въздушните пластове.

Тази година ни изпраща с Мъгла. Непрогледна, сива, сякаш да я режеш с нож. Мъгла, която ни пречи да видим неправдата в Света. Да признаем, че в Газа се избиват невинни, беззащитни, жени и деца. Че хора биват осакатени за цял Живот. Че перла на Близкия Изток изгуби своя блясък. Че войните се водят главно поради икономически и териториални причини.

Ех таз мъгла. Тя прави и паметта ни краткосрочна. Сякаш забравихме какъв ужас, кошмар и тоталитарен модел преживяхме през годините на “Пандемията”, като на създателите на вируса и на експерименталните препарати довели до множество увреждания и смърт, не бе поискана сметка. Жестоки години, тежки времена, потънали в Мъгла.

Замъглява ли се Човешкото ни съзнание за да разберем, че неземни и недоброномерени сили ни тласкат един срещу друг? Че човешкото достойнство и морал са поставени на карта? Че оставени да управляват марионетки се обграждат с оръжие и сила, за да контролират масите? Че времето и климатът на Земята отдавна се модифицират изкуствено?

Време е да прогледнем. Време е да видим отвъд Мъглата, да я разсеем. Да си подадем ръка и признаем, че всички Хора на Планетата са Братя. Че няма по-висша религия, но вътрешна вяра, която огрявайки Душата ни променя. Че бели, черни, жълти и други ние принадлежим на Майката Земя и най-добре би било да живеем там, където сме се родили и се чувстваме приети.

Че гласът на Бог вика, говори, шепти във всяко сърце. Обърсва сълзите на грешниците и страдащите, изправя Духовете, закрепва връзката ни с Него, освобождава Душите ни и ни призовава да работим. За Мир, за Мъдрост и за Любов. Защото Земята ще пребъде. Човечеството също. Дните на лошите хора са преброени и ще се превърнат в пепел, по която ще стъпваме.

* * *

София, 31.XII.2024 г.

Като малък майка ми ме водеше до Драгалевци и оттам, в близост до ресторант “Воденицата” вземахме лифта минаващ през хижа Бай Кръстьо. От последната станция можеш да стигнеш до пистите на Алеко за 15-20 минути. Учебните часове по ски бяха скъпи и още на времето недостъпни за “обикновените хора”. Същото касаеше и ски-оборудването.

Обаче Витоша бе достъпна, най-вече заради лифта, който макар и старичък и отворен се движеше бавно и водеше стари и млади, скиори и туристи нагоре, към Алеко и заветния връх. Спомням си как достигайки Бай Кръстьо или по-нагоре, хапвахме по чорба и се спускахме надолу с шейна, чак то Драгалевския манастир. Това са километри отсечки, минаващи и под лифта.

Драгалевският лифт не работи от повече от десетилетие. Съоръженията му са оставени да ръждясват, да се разграбват и гният. Витоша е отново недостъпна. Защото от години не работи и лифтът Алеко – Черни връх. Да не забравяме че лифтът, по принцип, е екологично-чисто, евтино решение, за придвижване на туристи. Сега кашкавалените правят “дрейф”, или по-скоро простотии, по пътя към Алеко, възпрепятствайки снегорините.

Неведнъж съм писал до управлението на Централен парк Витоша. По отношение на разбитите канавки, изораните пътеки, злоупотребите, които забелязвам по тях. Да не споменавам десетките изпопадали и препречващи пътеките дървета, пуснатите на свобода агресивни кучета, язденето по неопределени за това пътеки, безумното “каране на колело”, в планината.

Всичко това, заедно с планираното унищожаване на хижите и тяхното превръщане в скъпи, частни хотели, води до мисълта че туризмът, общуването с Природата, целенасочено се прави достъпно само за богатите. Защото лифтът на времето струваше 1-2 лева, а сега в Рила е над 20. Не, Природата, планината, нейните билки и ухания, потоци и Мир, са за всеки.

Коледа е кървава защото
от година се избиват
жени, деца, жестоко!

Коледа е кървава,
защото наблизко славяни
подтикнати от други
за парче земя, забравят
че са братя и убиват се
с ята машини.

Коледа е кървава
защото тези,
които вируса създадоха
не застанаха пред съд.

А другите продали
препарати тъй опасни
осакатиха, умориха хиляди,
отново безнаказано.

Коледа е кървава –
във Франция надигна
се вълна на недоволство.

Кървава е, в Испания
пометен бе цял град,
заради сринатите диги
и експерименти с времето.

Кървава е Боже
защото Сирия –
приказна страна в миналото,
е оставена на кучета,
на престъпници и на предатели,
на чужди врагове, които
смачкват я.

Кървава е защото
хиляди са гонени
от дома си, но и от Европа,
и осъдени са на изгнание.

* * *

Боже,
Коледа е кървава
и така е от няколко години…
Помилуй нам.

15.XII.2024 г.

Добре е човек да познава Историята, за да открие паралели с настоящето. Да си даде сметка защо събитията са се развили по един или друг начин. След това да прецени лично, как би постъпил.

Всяка една тоталитарна система, било то афиширайки се за “демократична”, има за цел да раздели обществото, да нарочи “враг” и да си спретне неговото унищожение. Покрай това военно-промишленият комплекс и банкерите потриват ръце. Защото война без пари и без оръжие на може да се води.

Сега някой казва “Как бих постъпил или не”. Да отворим книгите на Стефан Цвайг, на Ремарк, на Толстой или Ерих Кестнер. В тях ще прочетем, че убеденият пацифист, истинският Човек, този в който Милосърдието и Хуманизмът са идеал, не може да бъде част от войната. И ако случайно попадне в нейната жестока машина, то бива белязан за цял живот.

Пацифистите, Хуманистите, Човеколюбците, са бягали от войната. Бягали от корумпирани правителства и тирани. Бягали са от лудостта и ужаса, от позора, да унищожаваш човешки същества, Природа и нейните ресурси. Защото войната е най-големият унищожител и консуматор. Старали са се по всеки един начин да предупредят идните поколения за нейните ужаси.

И сега някой ако каже “Ти като българин, като европеец, какво ще речеш за този или онзи конфликт?” Ще му отговоря, че всеки, който подкрепя или се въвлича във война, който убива ближния си, отнема имуществото му, използва технологии срещу хората, не е Човек. Човекът има други качества и се познава по своето Миролюбие, по желанието за Знание и Справедливост.

Баща ми е родом от малкото градче Г., намиращо се в близост до София. Градче става през 50-те години, когато известен наш политик, с каскет, отива да играе хоро на мегдана. На снимката е и моят дядо, учител по Български език и Литература. Тази снимка се пазеше като вид партийна светиня.

Спомням си, че нашите гледаха кокошки. Поне 10-20 имаше, в голям курник, с каменни основи и кирпичени стени. Прабаба ми ги събираше привечер вътре, че да не ги хапне лисан. На празник клъцваха петела, от който ме бе страх прочитайки “Перен и Наперен” и спомняйки си за силните шпори на смелите петли, и го топваха в каца с вряла вода, да го оскубят. Такива ми ти работи.

Имаше и коза, дядо ми пък завъди зайци. Всичките ни птици и животни бяха здрави, защото съм имал контакт с тях, носили сме мляко и яйца и не сме се нито натравяли, нито боледували. И изобщо, какъв поминък да имат хората от малкия град или село, с какво да се занимават, ако не с малък обор, животинки да им дават блага и по някоя кокошка за яйце и чорбичка.

След промените излезе нова мода. Не че на времето не е имало ветеринари, напротив. Мой роднина беше такъв. Само че лекар се вика когато има проблем, нали така? Ходи ли здрав човек на преглед, освен за профилактика? Сега казват да се регистрираш като животновъден обект. За колко пилци и колко кози? То хубаво това, ала не е ли свързано повече с натиск върху малкия човек, отколкото с желание за здраве?

И ако не си писал че имаш два три заека, десетина кокошки че и една коза, какво правят? Ще ги избият ли? Защо? Не може ли просто да се прегледат, установят че са здрави или имат нужда от грижа и просто опишат от длъжностните лица. А, това отнемало време, пък то струвало пари… Ех таз лакомия, пуста, нечовешка. Днес ще дойдат за пилците, утре за козите, пък накрая и за хората…

Ще Ви разкажа как започнах да пиша. Кое ме провокира, подтикна. Началните ми напъни бяха, хъм… Имаха нужда от изглаждане. И все пак сред тях имаше бисери. Някой ще каже “Атанасов, ти пък едни ги пишеш”… “Защо не“, ще му отговоря. Днес пишат Г. Г. и хора със странни фамилии. Даже всичко ние пишем, къде в книги, къде из блогове, къде из Фейсбук. Какво е качеството на писанията ни? Нека оставим времето да покаже. Да видим какво ще кажат за нас след 50, 100 и повече години.

Но да се върна на темата. Беше в края на деветдесетте години. Години, белязани от динамични промени, от хаос в държавата, от рекетьори и мутри. Време на моята младост. На трепети, на разочарования. Тогава, на ъгъла на ул. Раковски и ул. Искър се намираше бакалия. В нея работеше Н.

Тя имаше сърцевидно лице осеяно може би с лунички. Остро носле и теменужни очи, които контрастираха върху бялата кожа. Косата ѝ бе права, черна и дълга малко под ушите. Беше слабичка, не много висока. Жена с дълги пръсти, тънък кокал и неуловима усмивка, която по-скоро трябваше да се търси в погледа ѝ. Обличаше се семпло, по-скоро спортно и носеше дънки.

Тогава да съм бил в разцвета на моите 20 лета, а тя да бе с няколко години по-голяма от мен. Мисля че е нормално за всички, поели пътя на Любовта, да търсят партньор или партньорка с повече опит. Да е по-голям или голяма, да знае, може, иска повече. Да ни научи на нещо.

Всъщност отскоро бях сам и си позволих да пофлиртувам с Н. Тя бе продавачка в гореспоменатата бакалия. Нещо, което не мисля че ѝ допадаше. От кратките ни разговори лъхаше на тъга. На копнеж за нещо повече. Та заговорихме се за това, което ще поръчвам и аз, като млад вегетарианец, си поисках сирене. Рекох го на Английски, тя на Немски и така разбрах че борави с този език.

Сменихме си телефони, ала това бе времето преди мобифоните. Преди улеснението да пуснеш съобщение на някого, което ражда и съответната дистанция. Не, тогава очаквахме прозвъняването на стационарния телефон, въртяхме шайби и гледахме да улучим човека у дома си. Имаше тръпка. Улучихме се и излязохме да покараме колело в нощта.

Карането на колело бе нещо, което Н. правеше с удоволствие. Сякаш ѝ даваше усещане за Свобода. Да се погрижи за себе си вдъхвайки студения нощен въздух. Сама, или с компания. Установих, че Н. живее под наем съвсем близко до нас, на ул. Врабча номер 8. Число, като безкрайност. Колко пъти съм минавал покрай този номер…

Н. ми сподели, че пише. Преди Фейсбук, преди блоговете, преди всички медии, даващи ни възможност да се чувстваме излишно значими. Тя пишеше поезия, от която, ако ми е споделила нещо не помня. И се обвинявам за това. Аз пък ѝ написах нещо. Само че ме бе срам да ѝ го споделя. Бях начинаещ млад поет, може би влюбен, очакващ поредната нощ, в която ще яхнем колелетата.
Исках да сме по-близки с Н., да не бъдем просто приятели. Всъщност да бъдеш приятел с някого, е основание да бъдеш нещо повече с него, ала тогава не го знаех. Това сякаш ми попречи, да стигна до нея. Да я позная като човек, като личност, като Творец. Вероятно и като жена. Може би затова тя се и оттегли от мен.

Скоро след това разбрах, че нещо лошо се е случило с Н. Че е напуснала този Свят. Опитах се да разбера какво е станало. Не успях. Може би за добро. След това започнах да пиша. Да изливам насъбраната мъка. Да изказвам, неизреченото. Да редя думи, строфи, да нижа разкази. Напразно.

Напразно е Словото, което не ражда Живот! Което не води до приятелство, до близост. Напразно и суетно остава написаното, ако то само и единствено задоволява моето его, моето тщеславие. Много хора пишат, наистина. А какво остава? Защо го правят? За мен писането се превърна в терапия.

* * *

Н., знам че си там и че си моят Ангел Хранител, що касае Поезията, писането а може би и Немския. Ако можех бих изтрил всичко написано, бих премълчал всичко изказано, бих останал обикновен читател, но да знам, че Теб те има. Че сме приятели, че живееш Живота, който мечтаеш. Че чета стиховете ти и че сме заедно. Защото Душите стават близки, когато общуват.