Хапвам
но храната не е вкусна
и залъкът на две не се топи –
душата ми е влязла в яма гнъсна,
на тихи сплетни и беди.
Аз хапвам
тялото живее
а страда моята душа,
че има нещо подир което да копнея,
или в чужди взор донесъл съм тъга.
Аз хапвам до последния си залък –
тъй вкусен е когато е с добро,
наречен или споменаван…
* * *
Дано да хапвам сладко тъй
до гроб.
София, 18. II. 2011 г.