Видя го как лежи на каменната повърхност и сякаш я очаква. Беше в блистер за четири хапчета, като бе останало самичко в края на целофана. Привличаше я и изкушаваше неумолимо. Тя протегна мислено ръка. Водата шуртеше и пaрите и я обвиваха. Пластмасата на бутилка някъде пропукваше, оставяйки път на жизнената течност, която се вливаше в бездушното ú и миризливо гърло.

Представи си как го поглъща и че Светът се променя. Как всичките стени, рамки и форми около нея се сгромолясват и размиват в светлинни очертания и започват да шептят. Почувства се уморена. Отдавна бе искала това да се случи, а тази среща ставаше в един късен етап от живота и  но може ли такъв момент да бъде измерен с време или думи, питаше се тя.

Ръката и потрепери, устните и облизаха грапавата и горчива повърхност на хапчето. Замисли се и си представи как говори с Него – с Другия, който винаги оставаше далечен докато беше с нея и толкова близо или изглеждащ иначе, когато го разглеждаше вътре в себе си. Беше уморена от това непрекъснато лутане навътре-навън и се чудеше какъв наистина е Той – този от представите и  или този чиито очи отбягваше, защото се смееха и смилаха на прах – същите тези представи.

Мислеше си че в живота ще е много хубаво да Го намери, ала се боеше че след като го стори няма да може да понесе да Го загуби. Да загуби една интегрирана частица от себе си – Него. Ала хапчето и обещаваше размиване с всички и Цялото и тя можеше да го открие – Него, смехът му, тези живи очи навсякъде където и в когото, или каквото погледне.

Ала тогава всичко е безсмислено кънтеше в ума и.

Ръката на каменното божество простряла се над живите води и се струваше поза, звездите се смееха над нея и я караха да се загръща все повече в тънко прилепналия о нея кожух. Една втора миризлива кожа, която тя знаеше – е грешно свалена от гърба на нейните братя. Защото хапчето говореше и разкриваше как тя самата има копита, пасе, говори и вие с кучетата че има душа на дива антилопа, която мъжете преследват.

Погълна го. Пред нея небосводът се разтвори, почувства се лека и започна да се издига нагоре към тъмното – осеяно с примигващи звезди, небе. Видя дъха си, който топъл оставаше зад нея и зърна стотиците издължени и учудени лица, посивели и потънали в пaрите на чешмите, които мълчаливо я обвиняваха, а когато започнаха да се разкривяват, тя вече беше твърде далече за да ги чуе.

Усетила се свободна, тя разпери ръце. Около нея бяха галактики и звезди – едни чудни вихри в мастилена тишина, фойерверк от който потръпваше. Не беше студено нито толкова самотно. Там на фона на звездите, сред праха на галактиките се появи Неговото лице. Колко време беше очаквала да го види и сега си позволи да го погледне. А то бе просто едно красиво, младо лице с две звезди за очи, чиято коса се вихреше в мъглявини. Тогава тя също се усмихна.

Усети топлината в тялото си и гореща вода стичаща се по ръцете.  Разбра че представата отвътре – се среща с погледа срещу нея и това толкова я изпълни, че заплака. Земята под нея бе синкава плът-гъба, която поемаше обливащите я топли води и сълзи, стичащи се надолу като невидим водопад. Тя приглади дългите си мокри коси и се усмихна – никога не се бе чувствала толкова щастлива.

* * *

Жената намести капачката на пластмасовото шише върху бликащата отвътре вода и с рязко движение го извади от мозаичното легло. Хвърли последен поглед към парченцето блистер в което стоеше Хапчето и го остави с усмивка. Пожела да бъде взето от следващия който дойде да точи вода и тръгна със ситни бодри крачки, загръщайки се в малкия прилепнал кожух и цветна забрадка.

София, 3.III.2011 г.