За мен, взаимотношенията мъж-жена винаги са били
от изключително значение. Също така и образа на самотната
майка, който еволюира през годините.
Една случка/наблюдение провокира у мен да напиша серия от фрагменти,
които в бъдеще могат да послужат и за нещо по-сериозно, от запознанството
и ключови моменти, в гледната точка и взаимотношенията м/у двама души.
Влагам много лични моменти в това което пиша, размисли примесени
с реални случки. Мисля че това е абсолютно нормално – не ценя измислици,
извадени много встрани от възможната реалност.
Фрагмент на отчаянието / запознанството
и надеждата
„Момчето няма баща“.
Казвайки тези думи цветята опасващи глезена и
потръпнаха и повяхнаха.
Той я погледна и почти извика –
„Не е вярно – щом е на този свят има
и това не е важното, по-важно е че има
страхотна майка“.
Тя продължи да гледа надолу.
Стъкленото в кафявите и очи се
размекна.
По бронзовите и страни се врязоха
ручей, които тя бързо пресуши с длан.
„Благодаря ти“ – каза тя и му подаде ръка,
„казвам се Ива“.
Той я пое. Беше топла и чувствена. Задържа я
и след дълъг и неловък момент и двамата
се пуснаха, с нежелание.
Тихо – отвърна мъжът, приятно ми е.
* * *
Детето и отчаянието
фрагмент – улицата
Гумата на колелото отскочи от асфалта.
Малкият подрипваше на седалката
с усмивка. После, стигайки до отсрещния
тротоар, висока жена с крака подобни на
йонийски колони, го догонваше с бързи крачки,
пъхаше дясната си ръка под седалката на колелото
и с прикрито усилие вдигаше последователно предницата
и задницата на колелото, заедно с детето в него.
„Александър“ – извика тя.
Гласът и се загуби сред острите погледи
на мъжете, с които се разминаваше.
Груби и късащи я на парчета.
Тя беше безбожно красива при все това
изпълнена с божествено благоговение.
Улицата бе жежка и неясна мъгла от зноя,
се стичаше заедно с потта и освирепялите погледи
които я следяха.
Бронзов загар се носеше на височина 180 см,
в къса рокля един лакът над коленете – откриваше
брилянтно изляти крака които завършваха вдясно
с гривна на цветчета, подскачащи като живи
и мога да се закълна че ухаеха.
Момчето продължи напред.
Мъжът се движеше зад нея и се опитваше
да остане равнодушен. Може ли човек да
остане равнодушен към една част от света
а към друга не? Особенно към една съвършенна
част от него…
От време на време,
когато пресичаха улиците
при всяко повдигане на
колелото, чиито помощни колелца
стържеха и виеха, тя свиваше
лакът и въртеше ръката
от рамото си.
Изражението на лицето и
в тези мигове, бе мрачно.
Подобно на жеста на ръката и,
в която се поклащаха торби
с покупки
и чифт джапанки.
Колелото профуча покрай мъжа.
Усещайки го, той го пропусна.
Огледа момчето. То бе с руса
главица и въртящи се – бляскави
светли очи.
Мъжът се замисли за бащата –
вероятно приличаше на него,
сигурно бе едър, ухилен и безразсъден тип,
завладял и подчинил
тази знойна Венера,
към която апетътът, въпреки детето
и възрастта и, оставаха, а може би
и растяха.
Тя му благодари за пропускането
на малкия а той просто кимна.
Може би от свенливост,
а може би дори не я забеляза
увлечен в мислите си.
Поредната улица и поредното въртене
на дясната ръка на жената.
Момченцето се изтегли много напред
и зави зад ъгъла. Той го следеше
непрекъснато с поглед, като се опитваше,
макар и безпредметно, да го запази от завиващите
по платното коли.
Чу се тропот. Той бързо стигна ъгъла
и погледна. Момчето бе паднало
спъвайки се, вероятно в шахта пред
едно заведение. Мъжът го погледна –
русичко и безлично, далече от съвършенството
на майката.
Разтворило безпомощно ръце, опряло се на тях
с почервеняло лице и сдръжани сълзи.
Той реши и се доближи до него. Наведе се
и вдигна колелото. После му подаде ръка.
Отдолу чифт сини очи сред безбрежно
и чисто бяло го гледаха от кръгло
червено лице, по което се стичаше пот.
„Дай ми ръка, хайде Александър“ – момчето се
окопити и после пое подадената ръка и стана.
В този момент се чу трополенето на високите токове
на майката. Задъхана се появи зад ъгъла и извика
„Александър“, после се затича към двамата.
Прегърна момчето си и го опипа.
След като се увери че то е добре се
обърна към мъжа и втренчи поглед.
„Благодаря Ви“ – очите и преливаха
от кафяви към пъстри.
Гърдите и се повдигаха и капчици пот
избиваха над плиткия и потник.
„За нищо“ – отвърна Мъжът, като леко се
поклони.
„Този бандит“ – посочи момчето,
„не трябва ли да кара с баща си?“ – попита
сякаш без друго Мъжът.
* * *
Meтафизика
„Ще стане така, както Творецът е решил…“
„Ти много често си „миеш“ ръцете с Него“.
„Че кой друг ми ги е направил чисти?“
* * *
На терасата
„ Искам да ти родя дете…“ – тя бе поставила
ръка в пролуката на ризата му и си играеше
с подаващите навън косъмчета от гръдта му.
Той я погледна. Пръстът му се движеше по ръба
на чинийката за кафе. Звукът който произвеждаше
и се стори ужасно провлачен и стържещ.
Очите му бяха сиви.
„Това няма да ни направи щастливи а любовта ни –
по-продължителна“. Тя наведе очи. Ръката и остана
безжизнена в ризата му, после се отдръпна.
Малкият си играеше с количка на пода. Гледаше
ги с отворени очи, за момент бе спрял играта си.
„Да си ходим мама“ – каза тя и хвана детето за ръка.
* * *
Сентенция
„Младите момичета имат бронзови тела посипани със Златен мъх и Надежда, пред себе си, както и празнота“ – промълви той през месестите си устни.
„Аз харесвам жени с минало“ – погледна я -„със съдържание – пред тях има смисъл, основание, след прехода и провала на надеждата“.
Тя се усмихна и затвори очи. Той я прегърна и целуна по очите.
Тя усещаше земята под себе си, а времето шеметно летеше…
* * *
Интимност
„Ще ме обичаш ли винаги?“ – тя го хвана за лакътя. „Или поне по-дълго?“.
Жената наведе очи. „Не съм ли ти достатъчна?“.
Той се изтегли назад и облегна.
„Да, но не мога да ти гарантирам че винаги ще е така“ – сложи ръка зад главата си и се отпусна на възглавницата.
„Ще заглеждам младите жени – като цветя и вдъхвам аромата им, дори мога да пожелая да откъсна някое, или се полюбувам на цветчетата му“.
Тя го гледаше отпусната на лакътя си.
Той се взря в очите и.
„Ако двама души се обичат – то сърцата им са свързани до живот,
това е по-важното…“
„Искаш ли да се оженим“ – тя го прекъсна. Той сбръчка чело.
„А ти откога искаш да ме притежаваш?“ – усмихна се дяволито мъжът.
„От първия път когато се любихме“ – сви очи тя и се отпусна до него. Следеше го с наведен поглед.
„Аз не съм предмет мила и обичам Свободата. Дай ми я и ако искам да се върна и бъда с теб, тогава значи те обичам…“
„Не искаш значи да се ожениш за мен“ – тросна се тя. Той я погледна.
„Не искаш да превърнеш връзката ни в трагедия нали?“
„Отивам да се къпя“ – каза жената и се изправи, без да го поглежда.
Той отпрати великолепно поклащащите и се бедра с поглед,
в който се четеше тъга и разбиране. После взе една цигара и запали
издишвайки нагоре.
* * *
Настоящето/моментът
„Надеждата е пролука в бъдещето,
а омразата – в миналото. Само Любовта
може да се прояви в настоящето“
„Ти имаш ли си някого“ – попита тя.
„За да имам Надежда“ – добави.
„Отново рационализираш и планираш мила“.
* * *
Ръце
„Най-много ме възбуждат ръцете ти“ – тя
гледаше подрязаните му нокти и изпъкналите вени.
Имам чувството че ваеш тялото ми всеки път, когато
ме докосваш“.
* * *
Любов
„Любовта отминава и остава подкрепата и приятелството
по пътя“ – Тя.
„Любовта е птица- Феникс, който може да се възроди всеки
ден, стига да желаем“ – Той.
* * *
Пелерина
„Понякога си мисля
че съм на косъм да разбуля илюзията около
себе си“.
„На това му се вука рационалност – летецо в облаците“
Той се усмихна.
„А аз си мислех че сезирам истинската реалност
само тогава“.
* * *
Друга развръзка
„Защо не помогна на Александър да стане?“
„Защото само така ще се научи да се изправя сам –
освен това му нямаше нищо“ – кимна той.
* * *
Отхвърляне
„Не те искам защото прекалено много те обичам,
а това наранява“ – тя го отблъсна от себе си леко в гърдите.
Той залитна и се отдръпна.
* * *
„Мислиш ли нещата които казваш“ – тя.
„Ако не съм го помислил, щях ли да мога да ги кажа“ – той.
* * *
В мъжа ме възбужда Умът…
При жената – казаните на място думи.