Беше захванал пластмасовия парапет с босите си крака. Усещайки студен и чужд досега с материала и просто стъпи напред върху керемидите. Облъхна го свеж въздух – такъв който се изкачваше до последните етажи. Под него бе прострян градът малко преди залез. Покривите на къщите горяха а Слънцето изпращаше последните си лъчи. Далеч виеха птици като се сбогуваха със слънцето в чудни спирали.
Знаеше че може да го направи. Колко пъти го бе виждал Там… Просто разперва ръце, извиква нещо невъобразимо и полита. Тогава усещаше че издигайки се, над тълпата, хората и сградите, няма никой да го достигне и колкото по-високо се издигаше толкова по малко бе вероятно да го спрат, да го контролират.
Не знаеше накъде отива – беше му просто хубаво и леко да се издига. Да се издига с думи, с извисен глас който всички да чуят, Той – Тя да чуе. Носеше се от нещо което знаеше че Му се доверява и че го иска. Искаше Свобода в босите си кръка, искаше да докосне синьото на небето не само със зениците си. Той пристъпи напред. Хората долу приличаха на мравки които се бяха сляли – като изрезки от хартия, със сивия пейзаж.
Птиците бяха Свободни в полета си, в последното сбогуване със залеза в онова крайно припламване преди те и денят да изчезнат… До утрото. Дали има утро и накъде води полета? Към бездушния космос или към пространство отвъд граници. Защо не го беше страх от гравитацията? Не бе ли тя още една илюзия с която се опитваха да държат хората приковани на Земята? Хората които можеха да летят…
Разпери ръце. Някои някъде го наблюдаваше. Но това не бяха само разпиляните мисли на мравките-хора, които пищяха и викаха, които стенеха и се радваха при всяко щастие и нещастие, които стигаха само до обозримото. Може би бе облакът или слънцето което го галеше, вятърът който го понесе, птиците които се побратимяваха с него и пееха. Понесе се – изпита лекота която не чувствал никога освен Там. Извика от радост, от въодушевление, от благодарност и Той, Тя, Вселената го чу и издигна още нагоре, напред.
Нямаше ограничения и се чувстваше лек. Дрехите му се вееха около него, можеше да отиде където си поиска. Мравките го гледаха свити, сиви, неразбиращи, безизразни. Тяхното желание да останат на земята би била пречка за него преди, да не Вярва че може. Но той можеше и знаеше че всички могат, но други не искат. Тази жестокост бе паваж, бетон, студенина – която разделя мекото на слънцето и небето от сивия хаос долу и той го знаеше.
Всъщност не знаеше къде отива, но не го бешв страх от високото – беше толкова естествено. Нима Ангелите не си играят по меките облаци и не летят. А мигар всички не знаят това? Защот да чакаме да станем Ангели, та ние имаме закърнели криле. Вижте аз летя!!! Летя както мога да дишам летя и викам Името от което кънти Вселената, викам името което Вие избрахте да разделя хората. Викам това, което е едно и също за всички…
* * *
Гледащите в недоумение се спряха. Сърцата им тръпнеха. Някои се повдигнаха на пръсти и се носеха тихо над земята, сякаш по-леки. Други усещаха студения паваж. За едни в небето се случваше чудо, чудо каквото древните им клетки помнеха и приемаха за истина . За други паважът бе оплискан с тъмночервена кръв.
На полета на Душата възможен за всеки, всичко дори и за тялото. София, 14.7.2010 г.