словесни проблясъци

Етикет: полет

Кратки мисли за любовта

Вентилаторът отброяваше задушливия въздух с махове. Имаше чувство че в гърдите му се бе впила тясна блуза, ала тялото му бе голо и се потеше обилно. Гърдите му бяха хлътнали от невидима тежест, която ги притискаше. Сухата му кашлица раздираше монотонното бучене, което се носеше през поклащащите се щори. Луната осветяваше част от лицето му.

Питаше се защо стана така и защо има тази проклета кашлица. Беше четири часа сутринта а не можеше да заспи. Имаше чувство че пропуска нещо, нещо което пълзи по стените и му се изпълзва неимоверно ловко. Нещо към което долепяше ухо ала бе само потната калъфка на възглавницата. Реши да си мисли тогава, да потъне в този копнеж, в дълбочината на кашлицата във всяка капчица пот – да се разтвори като полепващата вече роса, само да заспи.

Тогава се появиха гласовете. Бяха тихи шепоти и когато той се унасяше се превръщаха в цветни образи показвани на забавен кадър, а някой път много бързо. Гласовете се смесваха с въртенето на вентилатора, с бученето от улицата с пискливия глас на изключения монитор, с процеждащата се капчица от чучура на мивката.

Защо трябва да пазиш Любовта? Какво е любовта. Любовта се пази за специален човек?!

Не, не – така само страдаме, съществата страдат защото очакват, а всички имат нужда да споделят.

Светът, светът е място с много отговорности…
Любовта е най-висшата отговорност! Към себе си, към другия.
Защо има токова много болни хора? А очакващи, трябва ли да се чака за да се живее, а за да се Обича.

Какво е любовта?

Любовта е стържене с лакиран маникюр по гладък латекс. Не тя е невинния поглед на две деца, едното от които е със сини Ангелски очи. Тя е клетва в краката на жена чиято изящност е достойна за рицарски орден.

Любовта е копнеж, страдание – живот. Тя е студентска катедра със скрити зад тетрадка живи очи. Не, любопитно намигване в очакване – полъха на тревите, високото в небето, разтварянето в Синьото, полета на Лястовица – докато се превърне в точица…

Любовта е споделяне… Кога можеш да споделиш – когато обичаш. Ти обичал ли си някога?

Да… Той се мяташе. Бил ли си влюбен? Да, някога… Какво става сега? Искаааааам…

Искам да Дишаам! – извика той извън себе си. Стана в леглото и усети нощния хладен въздух. Гърдите го боляха ала сякаш извън тях се понесе хала от звуци, пот и тежест и пое към гаснещите в небето звезди. Той погледна Зорницата, стана и отиде да се измие. Дълго се взира в огледалото и когато видя в отражението си здравия си поглед – изпълнен с оптимизъм заплака. Водата шуртеше пусната в мивката. Мъжът избърза подпухналото си лице с кърпа и бавно се върна в леглото.

* * *

На сутринта след като се събуди се заслуша в звуците – бяха само птичи чуруликания. Вентилаторът отдавна беше спрял. Мъжът се усмихна и сложи ръце под главата си. Усещаше че не беше спал по добре от години. Остана да лежи изпънат в леглото като остави Слънцето да гали тялото му.

София, 18/07/2010 г.

С благодарност към добрите Духове, които ни водят…

ПОЛЕТЪТ

Беше захванал пластмасовия парапет с босите си крака. Усещайки студен и чужд досега с материала и просто стъпи напред върху керемидите. Облъхна го свеж въздух – такъв който се изкачваше до последните етажи. Под него бе прострян градът малко преди залез. Покривите на къщите горяха а Слънцето изпращаше последните си лъчи. Далеч виеха птици като се сбогуваха със слънцето в чудни спирали.

Знаеше че може да го направи. Колко пъти го бе виждал Там… Просто разперва ръце, извиква нещо невъобразимо и полита. Тогава усещаше че издигайки се, над тълпата, хората и сградите, няма никой да го достигне и колкото по-високо се издигаше толкова по малко бе вероятно да го спрат, да го контролират.

Не знаеше накъде отива – беше му просто хубаво и леко да се издига. Да се издига с думи, с извисен глас който всички да чуят, Той – Тя да чуе. Носеше се от нещо което знаеше че Му се доверява и че го иска. Искаше Свобода в босите си кръка, искаше да докосне синьото на небето не само със зениците си. Той пристъпи напред. Хората долу приличаха на мравки които се бяха сляли – като изрезки от хартия, със сивия пейзаж.

Птиците бяха Свободни в полета си, в последното сбогуване със залеза в онова крайно припламване преди те и денят да изчезнат… До утрото. Дали има утро и накъде води полета? Към бездушния космос или към пространство отвъд граници. Защо не го беше страх от гравитацията? Не бе ли тя още една илюзия с която се опитваха да държат хората приковани на Земята? Хората които можеха да летят…

Разпери ръце. Някои някъде го наблюдаваше. Но това не бяха само разпиляните мисли на мравките-хора, които пищяха и викаха, които стенеха и се радваха при всяко щастие и нещастие, които стигаха само до обозримото. Може би бе облакът или слънцето което го галеше, вятърът който го понесе, птиците които се побратимяваха с него и пееха. Понесе се – изпита лекота която не чувствал никога освен Там. Извика от радост, от въодушевление, от благодарност и Той, Тя, Вселената го чу и издигна още нагоре, напред.

Нямаше ограничения и се чувстваше лек. Дрехите му се вееха около него, можеше да отиде където си поиска. Мравките го гледаха свити, сиви, неразбиращи, безизразни. Тяхното желание да останат на земята би била пречка за него преди, да не Вярва че може. Но той можеше и знаеше че всички могат, но други не искат. Тази жестокост бе паваж, бетон, студенина – която разделя мекото на слънцето и небето от сивия хаос долу и той го знаеше.

Всъщност не знаеше къде отива, но не го бешв страх от високото – беше толкова естествено. Нима Ангелите не си играят по меките облаци и не летят. А мигар всички не знаят това? Защот да чакаме да станем Ангели, та ние имаме закърнели криле. Вижте аз летя!!! Летя както мога да дишам летя и викам Името от което кънти Вселената, викам името което Вие избрахте да разделя хората. Викам това, което е едно и също за всички…

* * *

Гледащите в недоумение се спряха. Сърцата им тръпнеха. Някои се повдигнаха на пръсти и се носеха тихо над земята, сякаш по-леки. Други усещаха студения паваж. За едни в небето се случваше чудо, чудо каквото древните им клетки помнеха и приемаха за истина . За други паважът бе оплискан с тъмночервена кръв.

На полета на Душата  възможен за всеки, всичко дори и за тялото.  София, 14.7.2010 г.