Носеше се над нищото. В момента в който го осъзна, му стана студено и самотно. Погледна надолу – нищо. Нищото на което щяха да дадат различни имена, дефиниции, пътища и алгоритми за превръщане в нещо, ала бе просто Нищо и Той се носеше над него. Стана му още по самотно, защото не знаеше кой е, къде се носи и защо има само Нищо наоколо. Беше му толкова самотно и тъжно че заплака и една сълза се стече от окото Му. Тя плисна над нищото и се разтели на талази в чудна безбрежна ефир.
Началото.
Той не знаеше дали това е добро или лошо, всъщност не правеше разлика. Дори не можеше да се почеше по главата за да помисли по-обстойно по въпроса, просто защото не знаеше дали има глава и как изглежда изобщо. Когато се изтегна над водите от собствени сълзи – видя очертание, което му хареса, ала то все правеше това което и Той – това бе скучно.
Той потопи пръст във водите и под него се разстелиха овални кръгове. Те отиваха до дъното на нищото, което и самият Той не можеше да види и отекваха весело. От единия край до другия на нищото се носеха весели вълни, които сякаш нашепваха и се връщаха обратно образувайки форми, завихряния, спирали. Когато сълзите взеха да изсъхват, те се превърнаха в кристали които заблестяха красиво. Тогава той се усмихна и те му отвърнаха, така се родиха Звездите.
От край до край Го пронизваше студения проблясък на звездите които макар и да се усмихваха, бяха единствения Му безмълвен другар в Нищото. Дълбоко въздъхна той и от въздишката се роди Тъгата. Тя се понесе в орбита на тежка планета, която монотонно започна да се носи всред купищата звезди, послед още една и още една…
Когато Той спря да въздиша, мириади планети бяха пропътували с тъга и сега се носеха почти безгрижно под веселото блещукащане на звездите. Той ги проследи с поглед и там се очерта Млечният път. Една синя точица привлече вниманието Му и понесе неговата въздишка. Тя я обгърна цялата и потопи в живот, крясъци, радостно ликуване. Той усети как тези звуци отекват в сърцето му. Тогава то започна да се разпилява на мириади частици, летящи искри които се понесоха към всички краища на Нищото. Той остана някъде там, блаженно затворил очи а частиците се носеха от сърцето му към необятната шир и обратно.
Когато се завръщаха, бяха окрилени от спомени, шушукания и мисли, чрез които Той се опитваше да разбере, тези малки топли частици отвътре и да се познае. Всъщност Той нямаше граници, не знаеше как се нарича. Нямаше образ който вече да види над гладките слъзливи води, затова предпочиташе да се вижда в споделяните приказки на парченцата от сърцето Му, които се носеха с лекота.
Сега Той не плачеше, но частиците понякога го правеха. Той не можеше да разбере защо, защо толкова много приличат на Него и дали има и нещо друго извън него, което да му прилича. Всъщност в тази объркана Вселена, сякаш всичко приличаше на Него. Важното бе че не му беше самотно, поне засега. Когато отново му станеше, просто щеше да отлети някъде другаде, ако си спомни къде, и да въздиша отново, само да не забрави…
София, 13.02.2010 г.