Вчера отделих време да пиша на една дама, превеждаща от Български на Френски. Постарах се писмото ми да бъде написано в подобаващ стил. Нали все пак съм Човек на Словото. Пък и да е на Френски, който уча от повече от две години. Изпратих насоки на дамата какво пиша и препратки към сайт с мои разкази и представяне.
Попитах я дали би желала да се запознае с моето творчество, като в случай, че разказите ѝ допаднат можем да обсъдим бъдещото им издаване на Френски. Получих отговор от дамата, че за момента не може да бъде намерен издател на нови, непубликувани автори, на разкази и романи. Хм, подобен отговор получих от издателство Ж. преди няколко години.
Въпреки това те намериха начин да издадат книга на моя приятелка, която засегна важна тема, за жените над определена възраст. Само че аз не пиша по поръчка. Не пиша по “горещи” теми, но по такива, които считам за социално значими, споделяйки моята гледна точка. И как в страна като Франция, с милионно население да не се намери подходящ издател?
Замислям се, как може нов, млад пробиващ автор, да достигне публиката. А той трябва и може да го направи, ако има какво да каже. Ако неговото Слово е със социално значение. А всеки автор иска най-вече да бъде прочетен. Да му се отдели внимание. Затова помолих и дамата, преводач, само че тя сложи колесницата пред коня.
Най-тъжно за един автор е да откажат да го четат. Да не разгърнат подарената от него книга. Да не отделят няколко минути и се запознаят с творчеството му. Защото има автори, чиито творби са като бисери. Всеки е прохождал в своята сфера. И Бах и Моцарт и Толстой. А доверието на публиката, заедно с това на издателя или мецената, са утвърдили гения.