Приятел от детство се учудва, че пиша, или че мога да намеря пазар за книги. Според него четенето и писането изискват много време. А пък културните изяви, сякаш са се превърнали в някаква мода. Модерно е да си културен. Разбираемо е, на фона на това, че в повечето случаи управляващите и така наречените “звезди”, са хора без изразен интелектуален багаж.
Но да се върнем към моя приятел И. Спомням си, как имаха куче – черен кокер, който пускаха да се разхожда свободно в градската градина. И той сновеше между играчите на шах. Може би задиряше някоя женска, наситила парка с миризми. Вероятно не отказваше подхвърлени банички, които мисля правеха до някогашното американско посолство.
Кучето се прибираше, не знам миеха ли му лапите, вероятно да, и бе единственото, което познавах, да се разхожда, с или без стопанин. Между другото американските, черните кокери, са по-едри, с по-изразен характер. Не се дават на другите кучета, особено ако са мъжки. Доглеждахме такъв у дома за няколко години. Беше добро куче.
Но да се върнем към четенето. Съвременният човек, културният българин, сякаш е ударил емоционалното и материално дъно и му е нужен репер. В усилни, тежки времена, без репер, без основа, без жалон на Живота, закъде си? И всичко го търсим. Пред кандилото, в черквата, в прегръдката на другия, топлината и дишането на ближните, в книгите.
За да съхраним нашето психическо и физическо здраве ние търсим смисъл, в този полудял свят. Търсим Мир и спокойствие, сред проектираните войни. Търсим разум и чест у военните, вместо подигравка с врага и цивилното население. Чудим се къде е отишъл онзи образ от миналото, който с гордост и достойнство можеше да се нарече Човек. И го търсим между страниците…