Вчера наш приятел празнува рожден ден, “на патерица”. Пристигнахме в малко заведение, по-малко от жилищна стая. С десетина столчета наредени до прозорците и пред бара. Носи името “19” и си мислиш, дали защото се намира на номер “19”, дали защото съдържателките му искат да останат винаги на тази възраст, или защото капацитетът му е 19 посетителя.
Отвън имаше източени немци, които бяха надушили пивката, наливна бира. Чешка и мисля американска. От полит-съображения избрах да пия чешко. Пък имат и повече опит в пивоварството. Бирата бе леко мътна, хладна, утоляваща жаждата. Липсата на мезе, или по-скоро неговото късно донасяне, доведоха до леко размътване на главите. Поне моята.
Магията се случи, когато зазвучаха китарите. Имаше три барда, единият бях чувал, но другите двама не. Те си акомпанираха на китарите, изсвириха свои парчета, като бяха подкрепяни умело на ударна кутия. Не знам точната дума на инструмента, но звучеше като да е пълен с нещо, придаващ му съскащ на моменти звук.
На празненството дойде приятел, с който не се бяхме виждали повече от десет години. Той ме представи на съпругата си като познат от детство. Какво пък, приятелите се превръщат в хода на времето в познати и обратно. Той сподели как винаги е прегръщал новите технологии, но що касае автоматизацията при създаване на изображения и др., го плаши.
Слушах китарата, импровизациите на струни, с чаша. Песни на ФСБ и Джони Кеш. Също и на Малката гара (Лю)Бов на Борис Колев и музикални интерпретации и авторски песни от самите музиканти. Споделянията на Миро относно участието му във Витоша 100. Как нашият общ познат го е подкрепил. Как имало незрящ участник, който преди маратона карал колело.
Замислям се, че музиката събира хората. Прави ги равни и съпричастни пред Изкуството. Дава възможност, както сподели Миро, да дадем израз на емоциите, които са в нас. Нещо бушува, нещо иска да излезе. Да му дадем живот, да се изрази и го правим чрез Изкуството. Дори да сме кахърни, дори в момента, както сподели един от бардовете, да нямаме работа.
Немците се върнаха в нашия бар. Бяха накацали по прозорците и слушаха познати и непознати за тях песни. Знам техния език и бих се радвал да поговорим, ала не и когато завалят думите. Тогава разговорът, на всеки език, е неприятен.
Благодарим на Миро, че ни покани. Малцина празнуват рождения си ден след една определена възраст. Все пак той бе решил да го направи и ни събра – приятели, познати, чужденци. Всички затихват пред музиката, пред гласа, пред Изкуството. Пред нещото, което обединява и сближава хората. Дали това ще е да си разказваме истории, дали ще пеем, или спортуваме заедно.
Потърсих песните, които чухме. На които публиката, ние, малко свенливо пригласяхме. До следващия рожден ден, Миро!