Нашите мечти влияят върху реалността.

Те се проектират в нея, дават ѝ посока и поемат собствен живот.

Понеже биват възприемани от другите, трябва да внимаваме с тях.

202… година.

Борко седеше на терасата. Бе с шапка, слънчеви очила и къси гащета. Излегнал се назад в пластмасов стол. Дишаше спокойно. Ръцете бяха в скута му, отворени с длани нагоре. Слънцето огряваше лицето му, върху което се бе разтеглила усмивка. Небето бе синьо, прорязвано от дирите на минаващи самолети, които бързо изчезваха.

Мъжът се размърда, стана и протегна. Терасата бе голяма и заемана от множество саксии, някои от тях подредени на метален рафт. Той влезе в стая, където работеха няколко компютъра, седна и написа:

“Могат да ограничат всичко друго, но не и нашите мечти, а това е нещото, което формира реалността и наше най-силно оръжие.”

Публикува краткия текст в блога си. Знаеше, че някои хора го четат и споделяше с тях своите наблюдения и мисли.

През последните години го занимаваше темата със стоманеносивото небе. То навлезе в ежедневието и някак си променяше бита на хората. Когато бе слънчево, хората се усмихваха, тръгваха на излети, посещаваха паркове. Ала стоманеното небе караше гражданите да си стоят по домовете. Да ходят провесили нос, да бъдат мрачни.

Борко се зачуди защо не помни стоманено небето, от своето детство. В него то бе синьо, като очите на новородено. Като Рилските езера. Из него плуваха огромни перести облаци, които баба му и той наричаха с имена на животни. Такива облаци сега бяха рядкост.

Спомняше си и как преди 15 и повече години, получи първия задух. Просто ей така от нищото. Като малък бе боледувал от бронхит. Ала задухът се проявяваше нощем. Лягаше на гърдите му и го мъчеше. Караше го да отиде до прозореца и диша нощния студен въздух.

Сега в новото му жилище можеше да наблюдава небето. Искаше да няма покрив, да няма тента или остъкление, за да вижда Луната и звездите над себе си. С един поглед виждаше кулата на “Копитото” и тя му въздействаше едновременно закотвящо и притегателно.

Виждаше обаче и друго. Самолети, които не приличаха винаги на пътнически и които оставяха дири. Дири, неизчезващи с времето, но превръщащи се в сива пелерина, която забулваше небето. Слънцето изглеждаше като мазно жълто петно. И денят посивяваше.

“Е хайде кажи” – получи той съобщение в чата. “Какво откри?”

“Днес времето е прекрасно, тъкмо каквото си го представих” – набра Борко. “Не виждам химически следи в небето, то е чисто като тюркоаз.”

“Ох, чудесно” – написа Елза.

“Хрумна ми една идея. Какво ще кажеш да си представяме заедно, че небето е синьо? Че водите са чисти, че няма зарази и хората са здрави?”

“Идеята е страхотна! Съгласна съм. Кога да го правим?”

“Ами, можеш от Вас по всяко време” – натрака на клавиатурата Борко.

“О.К.”

Същевременно сателитите отбелязаха интересна картина. Небето над София, над България и близките страни се проясняваше. Дните бяха слънчеви, топли, характерни за сезона, но и много приятни.

Хората ходеха усмихнати на работа. Поздравяваха се един друг, сваляйки леко шапка. Младежите се закачаха с девойките притихнали в сенките на парка. Родители хвърляха погледи към тях, бутайки гордо количките с децата си. Шофьорите даваха предимство, бизнесът вървеше. Лекарите нямаха много работа и започнаха да консултират превантивно.

Същевременно…

– Имаме прототип, рече З.П. Направен е на база изобретение на Тесла. Не на онази смешна фирма за коли, а на Никола Тесла, хърватинът, дето станал американец. Скенерът на мисли може да извлече и проектира мисло-формите излъчвани от даден човек.

– Е, да. Няма как да намери приложение в парламента. Всъщност в нито една институция. Ами, защото все ще има някой, който ще желае злото на другите. Но на нас ще ни свърши работа.

– Имаме проблем? – З.П. охлаби яката на ризата си. Беше зеленикава, с неопределен цвят. Обувките му бяха кожени, лачени и ниски, но не поддържани. Бузите бледи увиснали и покрити с черни точици и не можеха да бъдат обръснати. Сините му очи, студени и вторачени в екрана.

– Да пуснем скенера на мисли с дрон над града. Така ще съберем информация. Много бавно, казвате. Ами тогава да вградим технологията в сателит. Така ще можем да наблюдаваме от високо кой какво мисли и мащабираме картините, окей?

Отсреща му потвърдиха.

З.П. затвори слушалката и потри ръце.

Технологията бе вградена в сателитите на Мъск, на китайците, на телевизионните и мобилни оператори. Всяко кътче на планетата се обхождаше и заснемаше. Създадоха и програмата “Мислолов”, която да разпознава вида мисли на хората.

Сред баналните – за секс, коли и материални неща, имаше изтънчени като такива за изкуство. За религия, представи за Бога. Имаше и страхове, тъмни и зловещи мисли, които радваха З.П. Защото хората изпълнени с тях, бяха лесни за манипулация.

– Има нещо интересно – обади се З.П. по вътрешната линия.

– Докладвайте!

– Знаете че над София нашите експерименти за Гео-инженерство търпят провали. Я дюзите на самолетите се запушат, я пилотите са болни. Дори един самолет падна в Драгоман.

– Да, знам. Нашите партньори от САЩ са недоволни.

– Да бяха само те. Фармацията страда, а фермерите жънат успех.

– Давайте по същество, З.П.

– Тъй вярно. Ами значи получихме сигнал за мъж, който създава мисло-форми. Той си представя приятни неща, един по-хубав свят и представите му стават реалност.

– …

– Какво да предприемем?

– Елиминирайте го!

– Слушам.

З.П. Затвори слушалката. Усети я като да тежеше цял тон. Върху челото му бяха избили капчици пот. Вдигна отново телефона и набра номер. От хангара се надигна дрон и полетя, в посока дома на Борко.

“Борко пиши, какво става?”

Нямаше отговор.

Сърцето на Елза се сви. Тя преглътна сълзите си и прати последните споделяния от блога на Борко, към всички свои приятели. А те, към техните. Сателитите започнаха да отчитат множество мисло-форми за един по-добър Свят.