Беше млада дама, може би под 40 години, руса, слаба, висока жена. Детенцето, чиито сини очи сияеха като сапфири търсеше нейното внимание. Първо изхвърли от количката някакво пликче, после може би играчки, като дамата му каза, че няма да му ги върне и че му отнема биберона. Хората в рейса се споглеждаха засмяно.
Детето, облечено добре, с хубава шапчица, положено в скъпа количка, заемаща част от тролея, бе под захлупен демонстративно гюрук, понеже не искаше да замълчи. Е как да го направи? Жената търсеше помощ от другите, които ѝ даваха съвети, само че тя се оплака, че трябва да работи и че по 12 часа слуша детския плач, а относно мъжете, нямала такъв до себе си.
В 21-ви век сме свидетели на нещо ужасно. Баба винаги би взела това дете на ръце и би му попяла. Самият аз бих направил същото. Децата имат нужда от прегръдка. От човешки дъх и близост. Не и от технологии. Не и от залъгалки и лекарства, ако са здрави. Не, те имат нужда от обич и социален контакт, само че живеем в Общество, в което егоизмът и “дистанцията” не само се толерират, но и насърчават, а децата се заменят с играчки…
София, 02.04.2025 г.