Записахме се за събитието, понеже и двамата със съпругата ми пишем. Постарахме се да отидем навреме, понеже е известна българската, или по-скоро “балканската”, неточност. Озовахме се в приветливата библиотека на Френския институт, която се бе превърнала в конферентна зала. В центъра виждахме маса, зад която седяха трима души, а пред тях бяха наредени амфитеатрално столове.
Хората се нижеха, а ние, чудейки се къде да седнем, бяхме приканени да седнем по-напред. Първите три реда бяха празни. Помислих си, че са запазени за по-известни или близки на организаторите, личности. Затова и се насочихме към третия ред, чиито столове бяха тапицирани с мек, червен плат. Скоро предните места бяха заети и гледката напред бе частично затулена.
Люк Леви, настоящият директор на Института, бе облечен в тъмно сако, с поло по врата. Присвиваше очи към публиката, нарече ни “приятели”, ала не помня да сме си пили заедно ракията, и бе подготвил уводно слово, въпроси и др., на листчета.
До него, в средата на масата, бе седнала слаба жена с бяла, къдрава коса и сини очи, които гледаха зад очила. Тя се обърна към нас на много добър Български, като след нейното признание, че се е старала да научи езика ни, за да бъде приета като един от нас, разбрах че е французойка. Това бе преводачката и преподавател в катедра по чужди езици Мари Вринат-Николов.
В левия край, погледнато откъм публиката, седеше дама, която бе обута в черен панталон закачен с тиранти. Носеше тъмнозелен каскет, който не свали през цялото време. Той покриваше правите ѝ руси коси. Обувките ѝ бяха груби, като за зимата, тип кубинка, които вееха странни светли езици от задната си страна. Пръстите на жената бяха бели, леко пълни и в голяма част от времето докато другите говореха, свити. Рене хвърляше очи към публиката през очила с огромни лупи, зад които се виждаха кафяви очи.
Люк, според мен, отне доста време с това да говори за събитието, представи в кратце Мари и Рене (това е творчески псевдоним на писателката), като сподели, че Балканите са място на което винаги са се говорели много езици. Разказа някаква нелепа история, в която Сърбин и Румънец се “разбират”, говорейки всеки на своя език. Също така сподели в контекста на темата за националната идентичност, за писателя Елиас Канети, който бил роден в Русчук (Русе), поданик на Османската империя. След това пък става жител на Великобритания, на чието погребение през 70-те години на миналия век, са присъствали делегати на тези страни.
Ще спра дотук с воденето на разговора от страна на Г-н Леви. За мен той отне доста от времето на Мари и Рене, през което те биха могли да разкажат повече за себе си. За своя житейски и професионален път и търсения в областта на превода и Литературата. Люк забрави нещо много важно, свързано с езиците и националната принадлежност. Балканите, България и страните от бивша Югославия, са били поробени години наред, което е причина техните коренни жители, да учат чужди езици, тези на поробителите, по неволя, за да се разбират с тях. Също така как човек да изгради чувство за национална принадлежност, за Родина, след като такава не съществува? Оставям на Г-н Леви да си отговори на тези въпроси.
Мари. Като малка тя отказва среща с пристигнали във Франция българи. Това става през 70-те, тя е на 13 години. Само че родителите ѝ довеждат тази двойка у дома си и тя остава очарована от начина, по който звучи езикът. От неговата мелодия, тези различни думи. И започва да го изучава, като си намира учебни по Български за чужденци. Малко по-късно, на 16 идва в България за да я припознае като втора родина.
Последното е моя вметка, но разбирайки че Мари има два брака с българи и син от единия, с който е говорила главно на нашия език, мога да кажа, че всеки, който се влюби достатъчно в даден език, го припознава и като роден. Тя сподели че първоначално превежда творби на Йордан Радичков. Че среща трудности с издаването, понеже във Франция нашата страна е непозната.
Тя навлиза в нашите литературни кръгове, благодарение на нашия писател (предполагам и неин съпруг) Виктор Пасков, като в хода на времето до нея стигат творби на Георги Господинов, Теодора Димова и Рене Карабаш. Мари сподели, че тя е един щастлив преводач, защото за нея преводът е творческа интерпретация на една творба и сравни работата на преводача, с тази на музикант, който изсвирва дадено произведение по свой начин.
Моята вметка тук би била, че Музиката притежава универсалният език на нотите. Както Мари каза, всеки език има свой ритъм, своя мелодия. При Музиката те се спазват, така, както ги е създал композиторът. При превода, тъй като самата Мари сподели, че на различните езици ние имаме и различни асоциации и начин на мислене, са възможни частни интерпретации.
Тя даде пример с откъс от творба на Г. Господинов, в който дете пред класа изрича думата “Бог”. Понеже това става по времето на Комунизма, учителката се притеснява и обяснява на детето, че е по-добре да избере друга дума, като “България”, която започва с буквата “Б”. При превод на Френски, ще изберем транслитерация Bog и обяснение на думата (Dieu en Bulgare), за да запазим смисъла на съответния език.
Мари сподели, че е превела над 50 произведения от Български. Че е щастлива от своята работа, като среща трудности главно с намирането на издатели. Че епохата на Комунизма в България я е накарало да види тези два различни свята, като тя е избрала да е част от тях. Че България, по онова време, а и сега, е различна. Че от нашето общество се е очаквало повече политическа литература, (която може би ще бъде душевно отработване на времето на тоталитаризма моя вметка), но липсва.
Също така, тя е щастлива, че наградата за даден преведен на чужд език роман, е награда и за преводача. Тя благодари на нашите автори, че продължават на пишат на Български, за да може да превежда. Друг въпрос е защо нашите писатели ползват оскъдно чужди езици в творбите си.
Рене. Първо бих искал да Ви се извиня, че не Ви поздравих и не Ви пожелах творчески успехи. Видяхме познати на събитието и някак си влизайки с гръб сред редовете столове, останах така и на края. Вие наистина ме заинтригувахте с Вашата история, причината, поради която сте написали романа Остайница. Надявам се, че ще се видим отново и ще се компенсирам.
Писателката сподели, че е била вдъхновена да напише романа след като видяла фотографска изложба, посветена на тези жени, които в Албания избират да поемат ролята на мъж в семейството, защото представителите на силния пол са били убити, най-често при някаква кавга.
Главният персонаж в книгата (Бейкя) е младо момиче, на което предстои да се омъжи. Само че нещо се случва и тя губи своята девственост. Поради тази причина тя отказва сватбата, което довежда до мъст от страна рода на жениха. Самата история се развива през погледа на героинята, като тя дава два възможни вариант за някои случки – такъв, за пред хората и друг, който е истината, която само тя знае.
Рене сподели, че като всеки друг автор, тя вплита случки от личния си живот в книгата. Възпитаник на езиковата гимназия в Ловеч (най-вероятно германист), тя израства в семейство, чиито дядо желаел внуци. Само че се раждат момичета. Така и в нейния роман бащата на Бекя (дано не греша името), желае момче, но то се ражда твърде нежно за да бъде горд с него.
Героинята от романа приема ролята на мъж, за да може да се грижи за семейството си. Жените, които се подлагат на такава “ролева трансформация” в това общество, добиват права да носят часовник, да ходят в кръчмата. Изобщо да се подвизават като мъже, стига да останат девствени, или неомъжени.
И тук се появиха някакво въпроса, които касаят както творбата, така и нашето общество. Както съзнателната или не промяна на идентичността, така и хомосексуалните взаимоотношение, защото Бекя може да е имала такива с друга жена, въпреки че в края на романа се омъжва. Тези въпроси Рени вижда като трудни и конфликтни за излагане пред нашата публика, особено пред подрастващото поколение. И тук възникват моите.
Рене, как мислиш, би ли било удачно да представиш на подрастващи роман, в който има насилие и намек за хомосексуализъм? Според мен подобно четиво е за пълнолетни, с право на съзнателен избор.
Ти сподели, че книгата не съдържа главни букви, няма и точка. Помислих си за Библията, чиито ранни издания са със слепени букви. Дали се замисли за възможните затруднения от страна на читателя и ритъма, който се губи, липсвайки точка и нов ред?
Последно – отворен съм към различният тип творба, също и към хората с различния. Редно ли е да разпространяваме хомосексуална парадигма в едно общество (нашето), което е белязано от демографски срив?
Това са моите три задочни въпроса към теб. Задавам ги с уважение, без да искам да те засегна. Смятам, че си мислещ човек, загрижен за обществото и околните. Ще се радвам тази статия да стигне до теб и да ми отговориш.
Много се радвам, че българска писателка сподели откровено как работи при нея творческият процес. Как чува “гласа”, или просто следва творческото вдъхновение, което я води, за да може да изживее онази Трансцендентност, която ни извисява. Която ни прави макар и за миг Богоравни, творейки, съчетавайки същности в нас.
Очакваме бъдещи срещи с писатели, чието слово да бъде пътеводна светлина както за читателите, така и за публиката. А последната е жива, слушаща, очакваща, понякога осъждаща. Да, писането е Терапия. Писането е опит да се съградим отново, да добием Цялост. Да предадем този товар, или вдъхновение, на другите, за да можем да продължим, в този объркан от някои същества, Свят.
Сайт на Мари Вринат-Николов https://www.marievrinat-nikolov.com/
Профил на Рене в Goodreads https://www.goodreads.com/author/show/14104125._
