Н.

Ще Ви разкажа как започнах да пиша. Кое ме провокира, подтикна. Началните ми напъни бяха, хъм… Имаха нужда от изглаждане. И все пак сред тях имаше бисери. Някой ще каже “Атанасов, ти пък едни ги пишеш”… “Защо не“, ще му отговоря. Днес пишат Г. Г. и хора със странни фамилии. Даже всичко ние пишем, къде в книги, къде из блогове, къде из Фейсбук. Какво е качеството на писанията ни? Нека оставим времето да покаже. Да видим какво ще кажат за нас след 50, 100 и повече години.

Но да се върна на темата. Беше в края на деветдесетте години. Години, белязани от динамични промени, от хаос в държавата, от рекетьори и мутри. Време на моята младост. На трепети, на разочарования. Тогава, на ъгъла на ул. Раковски и ул. Искър се намираше бакалия. В нея работеше Н.

Тя имаше сърцевидно лице осеяно може би с лунички. Остро носле и теменужни очи, които контрастираха върху бялата кожа. Косата ѝ бе права, черна и дълга малко под ушите. Беше слабичка, не много висока. Жена с дълги пръсти, тънък кокал и неуловима усмивка, която по-скоро трябваше да се търси в погледа ѝ. Обличаше се семпло, по-скоро спортно и носеше дънки.

Тогава да съм бил в разцвета на моите 20 лета, а тя да бе с няколко години по-голяма от мен. Мисля че е нормално за всички, поели пътя на Любовта, да търсят партньор или партньорка с повече опит. Да е по-голям или голяма, да знае, може, иска повече. Да ни научи на нещо.

Всъщност отскоро бях сам и си позволих да пофлиртувам с Н. Тя бе продавачка в гореспоменатата бакалия. Нещо, което не мисля че ѝ допадаше. От кратките ни разговори лъхаше на тъга. На копнеж за нещо повече. Та заговорихме се за това, което ще поръчвам и аз, като млад вегетарианец, си поисках сирене. Рекох го на Английски, тя на Немски и така разбрах че борави с този език.

Сменихме си телефони, ала това бе времето преди мобифоните. Преди улеснението да пуснеш съобщение на някого, което ражда и съответната дистанция. Не, тогава очаквахме прозвъняването на стационарния телефон, въртяхме шайби и гледахме да улучим човека у дома си. Имаше тръпка. Улучихме се и излязохме да покараме колело в нощта.

Карането на колело бе нещо, което Н. правеше с удоволствие. Сякаш ѝ даваше усещане за Свобода. Да се погрижи за себе си вдъхвайки студения нощен въздух. Сама, или с компания. Установих, че Н. живее под наем съвсем близко до нас, на ул. Врабча номер 8. Число, като безкрайност. Колко пъти съм минавал покрай този номер…

Н. ми сподели, че пише. Преди Фейсбук, преди блоговете, преди всички медии, даващи ни възможност да се чувстваме излишно значими. Тя пишеше поезия, от която, ако ми е споделила нещо не помня. И се обвинявам за това. Аз пък ѝ написах нещо. Само че ме бе срам да ѝ го споделя. Бях начинаещ млад поет, може би влюбен, очакващ поредната нощ, в която ще яхнем колелетата.
Исках да сме по-близки с Н., да не бъдем просто приятели. Всъщност да бъдеш приятел с някого, е основание да бъдеш нещо повече с него, ала тогава не го знаех. Това сякаш ми попречи, да стигна до нея. Да я позная като човек, като личност, като Творец. Вероятно и като жена. Може би затова тя се и оттегли от мен.

Скоро след това разбрах, че нещо лошо се е случило с Н. Че е напуснала този Свят. Опитах се да разбера какво е станало. Не успях. Може би за добро. След това започнах да пиша. Да изливам насъбраната мъка. Да изказвам, неизреченото. Да редя думи, строфи, да нижа разкази. Напразно.

Напразно е Словото, което не ражда Живот! Което не води до приятелство, до близост. Напразно и суетно остава написаното, ако то само и единствено задоволява моето его, моето тщеславие. Много хора пишат, наистина. А какво остава? Защо го правят? За мен писането се превърна в терапия.

* * *

Н., знам че си там и че си моят Ангел Хранител, що касае Поезията, писането а може би и Немския. Ако можех бих изтрил всичко написано, бих премълчал всичко изказано, бих останал обикновен читател, но да знам, че Теб те има. Че сме приятели, че живееш Живота, който мечтаеш. Че чета стиховете ти и че сме заедно. Защото Душите стават близки, когато общуват.