Докато съпругата ми търсеше поредното фентъзи, което избра на “случаен” принцип, или пък книгата я избра, както се случва, се зачетох в разказите на Йовков. Онези, които сме прехвърляли като ученици. Прочитали по-задълбочено поотраснали и които сега четем, с вълнение в душата.
Йовков разказва простичко. Без твърде сложни сентенции. Без “хвърчащи”, модерни думи. Говори за първични неща. За приятелство, Любов, война. За човешките страхове и слабости. За добрината на животните и тяхното търпение. За човешката мъка, която е бездънна.
Та в дни на размисъл, когато София бе блокирана и раздрана от викове на протестиращи за правосъдие в тази страна си казваш, какво ли бе станало ако НЦВ Бориса III дойде и види тази картина. Ако Стамболов, Стамболийски, Раковски и всите българи, за които Родината е била нещо свято и са се борели за правата на сънародниците си, видят този цирк.
Защото леви и десни, русофили и германофили, фабриканти и военни, са желаeли Майка България да я има. Да се раждат деца. Да има трудов народ. Да се строи и работи, както в развитите страни. Ходили са в странство да се изучат и да споделят с хората. Сега отрочетата на пролетариата, пардон на олигархията, живеят на наш гръб в чужбина. Как ли? Нима не знаете.
Казват “Наведена глава сабя не я сече”. Сабите на българите ги взеха. Духът да не ни пречупят. Грях е, в небесата ни да се сипе отрова. Грях е, земя, индустрия и наука да се продава и съсипва от душмани. Позор е, страна да не се грижи за населението си в критични моменти и да не потърси Истината. Бащице Борисе, моли се за нас които живеем в трудни времена…