Спомням си как си играехме в училищния двор. Той се простираше до сградата на Статистическия институт, където минава тясна алея. С децата връзвахме левче или два на конец и го промушвахме през оградата. Поставяхме го горе-долу по средата на алеята и чакахме.
Когато някой понечеше да го вземе, ей така на шега разбира се, понеже оградата беше с големи процепи през които се виждахме, го дърпахме към нас. Докато един ден господин с лъскава обувка ни изпревари. Стъпи здраво върху левчето и го взе. Може да е имал нужда, или да е искал да ни научи, да не си играем с парите.
С времето винаги съм изпитвал носталгия минавайки покрай сградата на основното ми училище. Всъщност покрай всички сгради, в които съм се учил. Където съм срещнал Човечност, Топлота, Разбиране. Може би и Любов. Сега човек не може да припари до училищните дворове, дори да поиграе малко баскетбол. Щом училищата приличат на затвори, какво остава за учениците?