Спомням си как в моето детство, достъпът до катедралата Александър Невски бе ограничен. Имаше дебела верига на железните порти. Дали течеше ремонт, или правителството бе решило да я затвори за миряните, не знам.
Помня, че баща ми, като партиен член, се криеше по църковните празници. Прибягваше до черквите, или изобщо не влизаше в тях, да не го наклепат “другарите”. У дома имаше някоя друга икона и вярвам както при всяко семейство, където е имало религиозни традиции, скрит в шкаф от чуждите погледи, импровизиран иконостас.
След “промените” отвориха Александър Невски. За мен църквата е студена и изградена типично в руски стил. Въпреки това бях докоснат от сцени наблюдавани в нея. Сещам се и за случай при който майка се жалваше пред началник на РПУ, в което бяха били детето ѝ, вдигнало ръка срещу полицайка. Майката казваше “Защо не признавате, не вярвате ли в Господ?” а началникът отговаряше “Не знам, не съм Го виждал”.
Цялото това бездушие на повечето от хората в българското общество иде от липсата на вяра. Вяра в по-висша сила, управляваща човека. И как да има вяра и морал, след като десетилетия у нас е властвал по-силният? По-приспособяващият се. Този, който бяга от отговорност.
И сега, когато се сблъскам с дебелокожието на сънародниците, знам къде се коренят проблемите. Само и единствено когато земята под краката му се разклати, българинът се сеща за Бога. Дано да не е късно.