посвещава се на всички зависими хора

които осъждам, жалея и на които пожелавам бъдеще…

Глухи сенки се виеха в клоните и дънера. Пропълзяваха и смехът им кънтеше – резониращ в оголените клони на дървото. То бе ниско ала достъпно. Смело споделяше вкусния си стипчив плод и малките топли ръчички се увиваха около дървените му крайници и се вкопчваха в белезникавото ухание, което се стопяваше в сладко преглъщане.

В основата – до дънера седеше сянка – сива и бледна, размита от слънцето на мъж с гола глава. Той съзерцаваше децата и някак отдалечено поглъщаше плода с тях, катереше се по дървото усмихваше но и плачеше едновременно. Черницата много искаше да го загърне с клоните си, ала те бяха високо – над главата на мъжа, който така и не дръзна да се покатери.

После се появи друга сянка – с дълга права суха коса начупена под формите на дъгата, в която облаците губеха своя блясък – със светнали неприветливо очи като на хищна птица без плячка и тя отведе мъжа. Гласовете им бяха силни но глухи – без вътрешно кънтене, без живот без онзи резонанс на детския смях който караше листата на черницата да потръпват от радост.

Мъжът седна на пейка отдалечен с чаша бира в ръка, после изчезна някъде заедно с жената и изсипа пакетче в гърлото си, трескаво търсеше вените си които бучаха из цялата му глава и се чувстваше толкова слаб и невинен пред небето и онези малки същества които се катереха по черницата, че изведнъж зарони сълзи. Другите му се смееха – те бяха палячовци – шутове сред тази градина на мъчения – обвила съзнанието му в пиво, хапчета и невъзможност да се отърси.

„Татко“ – повика го малкото момиченце. Мъжът преглътна сълзите си, слабостта на тялото, завеяността на ума си и се запъти към дървото. Подложи ръце и децата слизаха и се качваха отново на дървото. Всяко качване и слизане бе придружена със смях и прегръдки които както топлеха, така и прорязваха с нож – някъде дълбоко душата на мъжа.

Срещащ обвинителните погледи. Осъждащ сам себе си. Зависим от оценката на другите и от гласа на жената с гарванова коса – силен и далечен, като всичко останало докато не се потапяше в блажената нирвана без тревоги, но и без покой – душата му искаше да лети подобно на птица а децата му бяха Ангели – които щяха да я съпровождат.

Слънцето раздра небето и просветна през големия каменен кръст на черквата. Заслуша се – сърцето му биеше в очакване на нещо което никога не идваше, което искаше да получи с лекарствата с иглите с топлата течност пълзяща по вените му, с усмивката на другарката му със секса – който вече не можеше да прави, но не се получи и заплака. Заплака отвътре някак пречистващо, а децата слезли от дървото го прегърнаха.

Черницата отрони няколко плодчета – белезникави, зрели и ухаещи на надежда. Ала той знаеше че му трябва сила отвъд човешката и посока – някой и нещо да му даде цел и подкрепа да продължи напред. Усмихнат, заслепен от слънчевите лъчи той се облегна на черницата и запали цигара. Дървото бе обвито в ухаеща – стичаща се смола, прикрита зад изваяните му гънки – спускаща се дълбоко, към корените под Земята – където бе събрана цялата човешка болка.

София 27.08.2011 г.