Някъде много отдавна – в далечното бъдеще, Адам лежеше връз твърд носеща се из Kосмоса. Той не знаеше защо е там нито какво предназначение имат двете удивителни жени които срещаше всеки ден. Обичаше да си почива изтегнат под едно дърво със зелени листа и бели цветове, подобно на цъфнала вишна и да въздиша мислейки за една от двете жени под друго – с черни маслинови плодове о които можеше да се огледа.

Брадата му бе гъста и навита на ситни къдрици, като той я почесваше всеки път щом през небосвода минаваше някоя падаща звезда. Сутрин в ранните часове идеше една руса жена при него и му носеше паница с роса. Гледаше го със светли очи, галеше къдриците му и събираше плодове от ниските храсти. Нозете и бяха боси и бели, той с нея можеше да говори и сърцето му се изпълваше с топло чувство щом беше край него.

Тази жена, която сякаш бе вплела дъга в косите си носеше у Адама надежда, поглед напред към бъдеще което той не можеше да си представи и от което привечер потреперваше, със здрача и примигването на Звездите. С нея се чувстваше спокоен и инертен, не искаше да я задържа защото знаеше че е невъзможно. Тя идеше заран и си отиваше в ранния следобед, оставайки го да преглъща малки, сладки плодове.

С аления залез идеше друга жена. Голотата и го предизвикваше да потръпва и той се чудеше-  е ли е това от студа, ситнещ като космически капки или от погледа и в чието кадифе можеше да потъне и се изгуби. Тази жена му носеше постеля за през нощта а сутрин тя магически изчезваше. Завиваше го с косите си и мигом му бе топло, ала в просъница усещаше пронизващия го хлад. Говореха си но с нея той не можеше да достигне бъдещето, каквото и да бе или да означаваше то,и  пропадаше в бездна на настоящето, която се раздираше под краката му и го караше да пропада в безпаментно моментно блаженство.

С късния изгрев на Луната, жената с черна коса напущаше Адама и го оставяше замислен – да се буди под маслиновото дърво което го обливаше с тежки сълзи. Адама не знаеше що е раздвоение. Господ го бе пуснал на този плаващ остров извън времето и пространството, да може да реши или по скоро да разбере. Връз черното мастилено небе се раждаха искрящи звезди и минаваха комети с цветни опашки и Богът, мислещ от хилядолетия искаше Адама да може да види светлината сред космическата пустош, раждането из тъмната утроба на черните дупки, вечната връзка между светилата що дохождаха денем и нощем над неговия самотен остров.

Черната коса и бяла плът на Лилит караха Адама да настръхва и прониква в нея с настървение и да изхвърли себе си и живота безпаметно – тъй както изригват Слънчевите петна, а мекотата на Ева, нежната и копринена коса и ръце обещаваха бъдеще, в което връз нейните ръце ще се люлее още една същество което да носи още теми на размисъл за Адама. Тъй той лежеше, гледаше небето и пушеше. Слушаше онзи джаз, суинг или космическа симфония която свирят и пеят Ангелите – Елохим, носеща се из пръстените на Сатурна още преди Времето да се роди…

Един Ден Лилит се уплете в корените на маслиновото дърво и застави отразилия се в него Адам да поиска сочния плод който обещаваше познание за нещо ново, различно. Адам опита и се почувства Богоравен – неговото знание се увеличи дотам че да разбира езика на Звездите, техните движения и песните на Ангелите. Сам доби увереност че може да твори наред с Бога.

Ева се скри и очаквайки подходящ момент увери Адама в прегръдките си че няма да е сам – че там някъде из галактиките – тя ще иде всяка сутрин към него босонога да му носи роса на надежда и слага венец от живи цветя, на чело му. И Адама позна живота като нескончаем в търсенето на нейните очи – изпълнени със Светлината на звездите.

Носещият се в пространство времето остров се огъна и изпълни с живот. Адама се раздели с двете Жени които го обитаваха, ала в устата си още усещаше вкуса на солената маслина и аромата на  цъфналите вишни винаги го докосваше, щом видеше млада жена с искрящи очи. Така продължи търсенето на Адама през книги, писания, клетви и битки. Из вечността той дири една от двете жени с които бе живял на онзи остров, които дохождаха до него.

И когато безмерно помъдря (или остаря), успя да зърне от другата страна на Земята и види че Слънцето и Луната се редуват а вселените раждат и умират. Че росата се изпарява а дъхът на вишните иде само с пролетта. Тогава Адама седна и заплака. Пред него се появиха боси нозе – oтляво и отдясно на седналия мъж стояха две жени, с руса и тъмна коса и му се усмихваха.

* * *

Благодаря Ви!

София, 12.03.2011г.