Сцена 2 акт 1
Емо се намира в празна стая – мансарда от чиито прозорец се открива поглед към ниски тухлени къщи. Точно срещу неговия прозорец се намира сграда, на равнището на стаята не Емо се намира балкон. От време на време, на него излиза мъж и ходи гол до кръста напред-назад. Влиза излиза и си простира дрехи, пуши…
В средата на стаята на Емо е поставен статив с три крака. На статива има платно, или фазер. Художникът е застанал пред статива с бяла престилка, почти извърнат с гръб към прозореца. Епизодично, поглежда към мъжа от отсрещната сграда и си мърмори нещо. После отново хваща щпаклата и четката и нанася колебливи удари по платното.
Картината изобразава момиче със светла – почти бяла коса, облечено в семпла синя рокля, с накъдрени ръкави. То е седнало свито на нисък стол, в битова обстановка. Образът на момичето е силно размазан и импресионистичен – изграден основно чрез дебелите линии оставени от шпаклата.
Емо гледа картината, измерва я с палец и нанася удари по нея с шпаклата. Поглежда към мъжа на балко отсреща и мърмори.
„По дяволите“ – крещи Емо.
„Говори ми, кажи нещо. Сред чорапите, смрадта и проклетия битовизъм – кажи нещо?“
„Защо си толкова слаба, невинна, невежа, сама!!! Защо по дяволите седиш на този стол, опряла глава на ръката си . По дяволите – жена си, слаба силна, проклета – имаш всички качества да вземеш душата ми… “
Емо се превива пред статива. Взема стол и сяда на него. Шпаклата се свлича от ръката му мажейки дрехите му с боя.
Мъжът вдига глава нагоре и маха баретата си, вдига и двете си ръце
„Боже“ – вика Емо. Как се живее така Боже. Сълзи се стичат по страните му. Художникът закрива лице в ръцете си.
На отсрещния прозорец се появява момиче с дълга черна коса навита в плитка. Тя спира поглед в/у Емо. Той сякаш я усеща и извръща рязко глава. Момчето се е появило на балкона отсреща. Момичето, срещайки погледа на Емо, се сблъсква с момчето и се прибира вътре.
Емо взема статива си и го разполага на място, от което не могат да го виждат двамата младежи. Захвърля четките и слиза по вита стълба надолу. След малко се качва обратно, дъвчейки късче хляб. Емо дъвче и гледа картината.
Момичето от отсрещния балкон излиза и бърше ниска стъклена маса. После сяда на нея и изважда дебела книга от която започва да чете. Момчето излиза до нея на вратата. Носи черни очила и е гол до кръста. Вади цигара от пакет и пали, гледа момичето – то отвръща на погледа му – казва му нещо. Момчето се прибира вътре,
момичето продължава да чете.
Емо е сeднал на дървен стол с жалка почти изтрита тапицерия. Яде хляба като отхапва големи залци със зъби. От устата му изпадат трохи, които се въргалят по пода. Той е опулил очи в момичето от картината, дъвче и се мръщи.
„Боже, как се живее така Боже“ – казва с пълна с хляб уста, слага лице в шепите си и стиска края на картината. После отпуска ръката си.
Залез, стъмва се. Картината не се променя до пълен мрак.