Последният дъждовен ден миеше грима от порцелановата кукла. Боите се стичаха по страните от глеч и оставяха синкава диря. Първом изчезна руменината от бузите, клепките опадаха, косичката се сля с главичката от бял порцелан.
Кукличката се сви в себе си и се опита да заплаче но дори и да можеше сълзите и нямаше да се виждат сред бялото.
„Гола съм и ми е студено. Дали моят храбър войник ще ме познае, приеме такава? Омагьосана съм, клетата…“
От тъмното се чу скърцащ глас.
„Мило дете, единствената Магия която може да насочи някой към теб, е да те обича безрезервно.“
Куклата се огледа в мрака откъдето идваше гласът. После се сви надве в тъмнината връз едно пънче-играчка.
Небето бе продупчено парче кадифе, през което надничаше светлината на лампа.
В тъмното, куклата не усети студената но сигурна ръка на нейното оловно войниче, която я обгърна.
Двете фигури се превърнаха в пепелив силует сред ноща.