София, 26/12/2008
Автор: admin (Страница 6 от 6)
Обичам да летя високо
устремен към нещо
висше.
Там отвъд
недостижимото –
оставено на всички
се пилее на звезди.
Да летя
безспир
и без посока.
Вятърът да бръсне
страните ми,
а очите
да потъват
в синева безбрежна.
София, 26/12/2008 г.
на самолетите и Д.
София 25/12/2008
София 26/12/2008
Завоевателят
разказ
Великият завоевател така и не разбра че бе умрял. Снарядът го отнесе, докато чертаеше плановете на поредната си стратегия, в палатката.
Той се появи в бойните си дрехи пред един Херувим и го изгледа с поглед. Ангелът стоеше пред портите на Рая, облакътен на меча си.
Колко от спомените и тревогите ни правят това
което сме наистина, или към което се стремим – хора
Колекционерът на спомени
Светлината на фенера примигна. Когато сянката премина покрай него по моста, стъклената вратичка на светилника изскърца и светлината угасна.
Вижте повече
Исках да напиша история –
такава каквато родителите разказват
на децата си докато чакат да отмине време или просто
пътуват нанякъде – кратка, поучителна и спонтанна.
Жизел – майсторът обущар и трите съкровища на Горската фея
Maйсторът – Обущар Жизел бил красив мъж с гъста брада и очи като въглени. Ръцето му били здрави и с малки къдрави косъмчета, ала ваели най-нежните боти и ботушки, които лепвали като част от кожата на девиците. Вижте повече
За всички деца които обичат снега
и за всички които може вече да не са деца,
но продължават да го обичат
Анабел и Снегът
Анабел бе отворила широко сините си очи, в които като сребърни ивици се отразяваха двата големи прозореца. През стъклата се виждаха падащи снежинки, над ниски сгради с прихлупени покриви. Снежинките се въртяха неуморно по пътя си надолу, а момиченцето ги следеше с поглед и се усмихваше, когато някои от тях полепваха по прозореца и можеше да ги разгледа отблизо.
В мъката си изживях
частица от живота земен,
и дори да плаках – не роптах,
макар душата ми да диреше
покой.
О таз омразна пустота,
несподелени чувства –
нега по липсващите форми
нощем и устни, които
да разцъфват с целувка.
Тяло за което да треперя
и да вая с ръце и мисли
чужди, стягащи ума ми.
Самичък пътя си прокарвам,
към теб…
София 22.11.2008 г.
Търся пристан на разнебитения кораб
отломките – дъските свети,
един ковчег от Ноя –
от Адама даже.
О Боже люшкам се –
от трюма към кърмата,
но пристан не намирам.
Вълните чудни са
и с грохот, последните
надежди те удавят.
Ломят се причудливи форми
на някогашен, славен Кораб.
Морето на живота, Боже
погълна ни, докато търсехме ний Рая.
а в края на пътуването,
дори не съм го зърнал още …
София, 20.11.2008 г.
В памет на Рембо
и инспирирано от Наталия…