Ходя по гръдта на земята
и тя ме приема с въздишка –
родила чудни девици
с ухаещи коси на цветя.
Очите им – огин негаснещ,
сърца им – цяла жарава
а песните техни изплитат
пред взора ми дивни поля.
В мигли коприна събрали –
зелена нега и дъбрава
едничка в душата си земна
обични остават докрай.
Ах жена – българска дивна,
сякаш у теб цял свят е
събран, ненагледни и мили –
единствени – събудете ме
от сладкия сън.
София, 20.02.2010 г.