Писмото се носеше с вдъхновение и… аромат на кафе, По мъхестите му страни се лепяха мушици, завличаше паяжини и нерядко някой гълъб или врана, се опитваше да отчупи крайче от него. Това бе поради аромата на кафе – “мислят ме за курабия, полунатопена и размекната”, представяше си писмото. То летеше без адресат и адресант, но знаеше че все някога ще стигне. Нашепваха му го облаците, вятърът който го поднасяше, нагънатото му отражение в локви и езерца, така че то продължаваше да се носи.
Един ден малко момиченце видя летящия жълтеникав плик в небето и мигом помисли че е за него. Даже си представяше какво пише и как ухае – с изящно изписани редове, артистичен подпис, запечатано с добрите чувства на някой. То протегна ръце и писмото мигом разбра че е пристигнало. Момиченцето се завтече по зелената полянка, бягаше по чорапки като плитките и се мятаха радостно встрани. Писмото летеше с не по-малка радост и се въртеше завихряно от вятъра, който нежно го поднесе и сложи в ръцете на момиченцето.
Поемайки го нетърпеливо с ръце, момиченцето изумено видя как връз реда за получател се изписа неговото име, бавно от нищото с красив почерк. То седна на тревата, замисли се и после внимателно разлепи плика. Не беше много удачно защото лепилото държеше здраво, та тук-там се раздърпаха краищата но… Момиченцето махна с ръка и с вълнение извади сгънат лист. За негова почуда той също бе празен, надлъжно разделен с редове и омайно ухаещ, на кафе.
Върху редовете започнаха да се появяват думи. “За теб е. Много се радвам че пристигнах и ме държиш в ръце. Аз ще напиша това, което съкровенно искаш да чуеш. Написвам се с много радост и топлина – ей сегинка пред теб, толкоз че мога да се подпаля или залея с още кафе 😉 Когато ме изчетеш ще знаеш че съм пратено до и само до теб, а когато ме затвориш – редовете просто ще изчезнат. Аз съм писмото което винаги си очаквала…” Момиченцето се усмихна широко, после малко натъжи. По страните и пробягаха сълзи. Тя подържа плика в ръце, седейки на земята.
Момиченцето сгъна листа и го целуна. Постави го обратно в писмото и старателно запечата плика отново. Ползва малко лепкав сок от една тревичка, който нанесе внимателно под езичето на плика. Допря писмото до сърцето си и взъдъхвайки дълбоко извика “Ей Ветре, хей ти ветрогонко над поля и реки – ела и поеми това писмо, да лети и намери този който го очаква, който ще му се радва – поне толкоз, колкото и аз”. Вятърко, чул думите и усмихнат се показа изпод дъгата. Начаса дойде и пое писмото с бузите си, като тя го изпрати с поглед. Сега то летеше с дъх на момини сълзи.
София, 2.02.2010 г.