Исках да напиша история –
такава каквато родителите разказват
на децата си докато чакат да отмине време или просто
пътуват нанякъде – кратка, поучителна и спонтанна.
Жизел – майсторът обущар и трите съкровища на Горската фея
Maйсторът – Обущар Жизел бил красив мъж с гъста брада и очи като въглени. Ръцето му били здрави и с малки къдрави косъмчета, ала ваели най-нежните боти и ботушки, които лепвали като част от кожата на девиците.
Обущарят имал три деца, най-малката Ана Мари, Малчо и Цефтрея. Понеже майката на децата била починала при раждане на едно от тях, Майсторът трябвало сам да се грижи за семейството. Винаги когато слагал обувка на машината си, той отправял молитва и се сещал за децата си, след това започвал да я работи.
Хората минавали покрай работилницата на Обущаря и се спирали учудени да погледа ентусиазма с който обущарят от ранни алени зори до огнен залез, шиел обуща за своите клиенти.
Работилничката му се намирала близо до гората, та ловците след като поваляли бързоногите сърни и ленивите диви прасета, просвали одраните им кожи с името си забодено на сребърна игла, с която закопчавали наметалото си, на стобора на Майстор Жизел.
Почти всички кожи, Обущарят вземал без отказ, защото колкото и да била похабена от стрели и копия, продупчена и охлузена, под ръцете му – изчистена, полирана и намазана с мас – кожата лъсвала като скъпо бижу – част от гостюма на Губернатора, който гордо разхождал лачените си обуща и въртял бастунче със сребърна топка в ръце.
Един ден Йохансон – Черния, донесъл кожа от убит глиган. Кожата била дебела и груба, изпохапана до безкрай от лудите гончета на ловеца, които не знаели пощада.
Той проснал с досада кожата на стобора на Майстор Жизел и подсвирвайки се отдалечил, носейки бут от дивото прасе на рамо.
Обущарят излязъл на сутринта и като видял прокъсаната кожа, погладил брадата си натъжен и отронил „Горкото животно“.
Ала не му било на сърце да отказва кожата на Йохансон-Черния, за да не си навлече злобата му връз семейството си и затова бръкнал в кожената си кесия и извадил три медни монети, или почти един Сребърник, които оставил на кола, на който била забита ръждивата закопчалка за наметало на ловеца.
Йохансон-Черния минал по-късно покрай къщата на обущаря, взел трите медни монети в пестник и изсумтял. Понечил да отиде да се разправя с обущаря, но се спрял. Решил да поиска съвет от майка си – злата вещица – Аластра, как да отмъсти за нищожно малката, според него, платена сума от обущаря.
Майстор Жизел, през това време, бил вече ощавил кожата на глигана и я галел с ръка. Провирал пръсти през дупките от стрели и резки от зъби. Под сълзите му, които натежали в очите му и капвали понякога, също когато парел и кожите на кошутите – с плахи бадемови очи, кожата ставала мека като кадифе и нежна на допир, винаги топла.
Злата вещица Аластра, която била майка на Йохан-Черния, Черен защото с черното си наметало покривал от хорските очи – зловещия труп на неговия улов, изтрила очите на сина си насълзени от гняв, с черна дантелена кърпа и рекла „Дай ми трите медни монети оставени от майстор Жизел, да ги омагьосам с Черна Магия“.
Йохан-Черния извадил трите монети от мазната си кесия и ги поставил на масичката. В стаята настанал мрак и Аластра затулила прозорците, запалила свещ от Черен восък и започнала да нарежда
„Дечица малки на Майстор Жизел,
с желания – жалки тоз лист е уплел.
От хорския присмех да падне в страх
и капризите Земни да изпълни
със замах.
Тях бащина любов да заличи,
изтръгне далеч и ни слово ни
огън ни меч, да могат я върна
в сърцата ви малки…
Но ласка единствена – не от мома,
ни жена, дето денем я няма а нощем –
при теб идва сама, без да си я дирел
дори.“
Думите от заклинанието изчезнали след като Аластра ги написала на листче, а на гърба, с разкривения си почерк, синът и написал „Ха, ха – децата на обущаря ходят с най-лошите обувки, ха-ха, пословицата е вярна“.
На сутинта Йохан минал яздейки покуцващото си конче, покрай къщата на обущаря и забил на един гвоздей от оградата – бележката която написали с майка му.
Майстор Жизел я намерил, докато разчиствал бурените около стобора. Зачел я и тъга налегнала сърцето му.
„Я какви неща си мислят хората за моите деца…“
Прибрал се с тежест на сърцето Майстор Жизел, влязъл при децата си и попитал – мили мой, вярно че без майчица ви гледам – правя що мога за вас, но видите ли хората си мислят че е права приказката че децата на Обущаря ходят с най-лошите обуща.
Мили дечица, моля ви – кажете какви обуща да ви направя – с ръцете и сърцето си ще ги работя. Обущарят прегърнал и трите си деца с големите си ръце а Малчо се сврял между крачолите на работната му престилка.
„Аз – рекъл Малчо искам обуща, дето да ме водят все навреме когато чакат някъде“.
Усмихнал се татко Жизел и го погалил по рижавата главица.
„Аз – провикнала се Цефтрея, ща обуща с които незабелязано да отивам на среща с моите приятелки, с които везем заедно кърпи за бъдещите ни женихи, за да ги изненадвам.“
А ти Ана Мари? Момиченцето се намръщило.
„Аз, тя се приближила към Обущаря, и обхванала с ръчички огромния му пръст – искам обуща, може и от дърво да са – със сламени върви, но да ме заведат при майка ми“.
Обущарят пребледнял, изпотил се и паднал на колене пред момиченцето. „Ана Мари – Слъце мое. Не искай това от мен, душата ми няма да го понесе.“
Момиченцето било неумолимо и си останало на своето. Баща и се тюхкал, кършел ръце ала накрая приел съдбата си и се затворил в работилницата.
Три дни майстор Жизел ковал, шиел, щавел и опъвал. Ана Мари му носела ръжени питки, кафе и тютюн за лулата, а сутрин – сладко от горски боровинки, които обущарят поемал с безмълвна прегръдка на прага.
На третия ден, Майсторът излязъл от работилницата. Слънцето се усмихвало високо в небето. Обущарят му отвърнал със същото, когато давал първите два чифта обуща. На Малчо – кожени гамаши, обвити със сърма и ресни от гепард, на Цефтрея – от нежна лисича кожа, варена по пълнолуние с подметка от боброва опашка и украсени с щампа на паунови пера.
Когато извадил обущата на Ана Мари, лицето на Майстор Жизел добило пепелив цвят и той изглеждал много уморен, но подал обущата и рекъл
„С тез чудни сандали, които са от почти прозрачната ципа на прилепови криле, ходейки привечер по земята можем да стъпим в крачките на някои дух, който да ни разкрие нещо от неговия свят“.
След тези думи, обущарят се обърнал и влязъл в къщата където легнал до огнището смъртно уморен и заспал.
Децата зарадвани от подаръците, мигом решили да пробват подаръците си. Малчо отивал абсолютно точно на всяка среща, Цефтрея безусетно стигала до седянката на момите и ги изненадвала, носейки им курабии, а малката Ана Мари сновяла насам-натам, опитвайки се да стъпи в крачките на някои дух, който да и разкаже за майка и.
Какво било очудването на децата, когато открили че подаръците които пожелали, не са чак толкоз добър избор.
Малчо отивал на среща все на време и нерядко му се случвало той самият вече да чака другарчетата си, които много не бързали, защото знаели че той вече е пристигнал.
Цефтрея се обидила жестоко на приятелките си задето пристъпвайки тихо из гъсталака ги чула да се смеят „Синът на Губернатора да залюби
Цефтрея – никога! Колкото и да е бяла кожата и румени страните – тя ще си остане дъщеря на Обущар“ и се кикотели. Църфтрея захвърлила плетивото в гъсталака и избягала плачейки.
Прибрали се Цъфтрея и Малчо у дома, проклинайки бащините подаръци. Те хвърлили магическите обуща в огъня, който ги близнал, сподавен от потта и усърдието с което били създадени и пращейки ги прегърнал.
Само малката Ана Мари не губела надежда а ходела в разни стъпки – на животни и хора и питала тихичко „Ей Дух, тук ли си?“.
В гората дето стъпвала, жевеела феята Елфина която имала коса – нерязана от рождение. Вечер малките джуджета носели къдриците и чак до езерото да се мият от вълните а сутрин – Слънцето ги сушало и те блестели като златен венец, сред зелената гора. Косата на Елфина била толкова нежна, че всеки неин косъм бил жив и усещал – даже говорел.
Ана Мари ходейки стъпила в/у живата коса на Елфина, която и сторила път с въздишка.
„Що щеш малко момиче – попитали косите в един глас“.
„Ти Дух ли си?“
„И да и не – рекла косата. Елфите са същества дето живеят в света на Духовете и на хората, едновременно.“
„Търся майка си – Констанс, която е починала в деня на моето раждане. Искам поне веднъж да я зърна как е изглеждала.“ Ана Мари заплакала горчиво. Косите се свили от мъка и се прибрали при своята Елфина.
Горската фея разбрала за мъката на момичето и рекла „Мили косици, ние можем да помогнем на туй клето момиче, но ще трябва да платим ужасна цена“. Косицата слушала примряла.
Ние можем да изтъчем образа на тази мила женица от света на вечните духове. Образът ще трае от Залез слънце до Изгревь, а после мили ми косици – вие ще се превърнете в светли нишки, които се завръщат обратно към звездите, отдето иде и образа на майката на Ана Мари –
която толкоз често се е оглеждала в тях.
Косиците се развълнували в знак на съгласие с предложеното от феята. Те се върнали при момиченцето и и съобщили че по залез слънце ще види майка си.
Ана Мари полудяла от щастие. Тя седнала на камък обрасъл със зелен мъх и зачакала Залеза.
Феята Елфина се приготвила – облякла бяла роба и сложила най-хубавите си нанизи от перли, които нанизвала една по една вадейки ги от устните на жабки, подредени в/у кутиите и с бижута.
Тя отрязала косата си със сребърна ножица точно в шест, когато Слънцето започнало да залязва. Косите и се огънали, виели – не помнели такава болка, но били радостни от това което щели да сторят и освободени се спуснали към езерото.
Когато първите Звезди игряли на небосклона, косите на Елфина започнали да се уплитат една о друга – оформяйки тяло, глава, очи, и нежни ръце.
Жената която изплели, била висока и бледа – покрита с Черно наметало с качулка. Ана Мари скочила да я посрещне, прегърнала я и много и се зарадвала.
Майка и имала много нежно черти и светещи в синкаво сияние – очи. Тя хванала момиченцето за ръка и двете се понесли около езерцето унесени в приказки за минало, което Ана Мари не познавала.
Всички звезди заблестяли в радост и едновременно тъга, над малкото момиче и майка и, а в своята пещера Елфина ронела тихичко сълзи за умиращата и коса, но сърцето и се изпълвало с чудна топлина.
И когато и последните звезди залиняли в небето, Констанс прегърнала силно Ана Мари и рекла – „Мило дете, с теб ще се видим отново в света на духовете, когато дойде твоето време“ и я целунала по челото, на което мигом заблестяла малка сребърна звездичка – после изчезнала.
Тялото на жената се превърнало в силует изтъкан от сребърни нишки,
които се разбягали към линеещите звезди, а плащът и се стопил в Езерото.
„Не мамо, не си отивай!“ момиченцето плакало и викало.
С последния разплел се косъм от тялото на майка и тя чула гласът на Констанс „Имай Надежда, дете“.
Ана Мари тичешком и плачейки се прибрала у дома. Там до огъня се били събрали Малчо и Цефтрея, гледайки как магическите им обуща горят.
Ана Мари захвърлила своите сандали които огънят с пукот поел.
„Проклети бъдете, тя си отиде, няма я – лоши сандали, няма я вече!“
Майстор Жизел чувал роптанията на децата си, в просъница. Той не могъл да понесе клетвите им и решил да потъне до смърт в съня си – когато огънят погълнел и последната частица от магическите обуща, той щял да загине заедно с творението си.
Един бухал – верен слуга на Елфина, видял какво става в къщата и обадил всичко на феята. Елфина знаела че ако мине праг на къща в човешки облик, ще остане в света на хората като обикновенна смъртна.
Тя си взела сбогом със сърните, пойните птички и жабките от езерото, които пазели перлите на огърлиците и в уста. Наметнала се със своята Магическа зелена пелерина и поела към града.
Когато излязла от гората, тя се оказала напълно гола защото пелерината и се стопила, с последния зелен храст който отминала.
Тя влязла през прага на дома на Майстор Жизел и тозчас усетила предопределеността на смъртния човек – като убождане в сърчицето.
Елфина отишла до леглото на Обущаря, клекнала до него, взела голямата му ръка в дланите си и я целунала.
Децата учудени обградили младата жена, която била толкоз късо подстригана, но много снажна и красива. Тя ги прегърнала – всяко поотделно и всички вкупом.
В тоз миг огънят погълнал и последната частица от магическите обуща и чудна светлина засияла в стаята. Тъмна сянка се отместила от тялото на Майстора и направила път на сиянието което литнало и се разтворило като златен прах над главите на всички.
Майстор Жизел станал и разтрил очи. Пред него били трите му усмихнати деца и една прекрасна жена, чиито бели длани той взел в ръце.
Кожата и била по гладка от кожите на сърните а очите и сияели меко.
От този ден насетне, всяка вечер Елфина се грижела за децата на обущаря, чела им приказки, играели си около огъня и готвела магически гозби, от които Малчо растял не с дни, а с часове. После тихичко заспивала прегърната с Майстора.
В ранни зори, младата жена отивала в гората в която всяко листо и трева до което се докоснела, се окъпвало в роса и благославяла цъфтежа на дървета и храсти по които цъфвали пъпки от нейния дъх.
София, 17-18.12.2008 Благодаря Ви, с реверанс към всички задруги.