На улицата тихо проскърцваше ръждясала табела. Олющеният надпис бе измазан с блоков шрифт в цвят бордо. Буквите бяха високи и заоблени като номер на немски автомобил през войната. Служителката така и не би забелязала табелата, ако не и се счу прискъсрцване, или може би бе лъч от залязващото слънце който премина по повърхността и. Всъщност в предверието на безистена продаваха маркови чанти и така или иначе би я видяла – заключи тя. Решително влезе в хладния тунел.
Дворът бе обрасъл с мъх по който сега пъплеха алените езици на залеза. Лишейте се врязваха в пропуканата мазилка, сливаха се с наредените тухли и образуваха високи навеси стигащи до четвъртия или петия етаж. В друг случаи тази гледка би я впечатлила, но тя беше Служителка със задача и това което виждаше в момента представляваше мнима заплаха за сградата и възможност да се изкарат още малка пари. Но да видим “Часовникарь”-ят рече тя.
Малкото дюкянче бе обвито в приглушена кехлибарена светлина. В него работеше зад тезгях човек с лупа на едното око. Лактите му опряни от издраскания тезгях бяха обвити в черни подлакътници. На главата си имаше пластмасова козирка с неопределим цвят, като над нея се мъдреха чифт очила с рогови рамки. Косата на мъжа бе бяла, стърчеше в неопределени посоки и бе като цяло къдрава и образуваше лавров венец от лимби около голото му теме.
Когато служителката влезе, на нея и се стори че чува звънче но поглеждайки вратата не видя такова а просто се озова вътре. Понечи да каже нещо, но се спря защото Часовникарят бе много зает с това което правеше. Мъжът слагаше и махаше стрелки от циферблата на един часовник. Местеше часовниковата стрелка напред-назад, или вземаше стрелки от джобен турски часовник или заострени от Омега, плъзгаше ги по циферблата. После вдигаше корпуса на часовника – поставяше го водоравно в дланта си и под светлината на работната нажежена лампа, неодобрително цъкаше с език и поклащаше глава.
А… Служителката се спря. Вие какво правите?
Мъжът изпървом не отговори, после я погледна изпод очилата, козирката и увеличителната лупа с ясносини ококорени очи.
Поправям Времето – не виждате ли?
Но… тя се спря. Вие само местите стрелките насам натам, как може да поправяте времето или пък това не са стрелки от този часовник. За миг тя се почувства не-Служителка а малко по интелигентна и общителна.
Мъжът дяволито се усмихна и накриви глава.
Не, аз поправям точно Времето.
Да не е спряло? Тя погледна през матовата витрина към обраслия с лишеи двор.
Може да се каже – изцъка с език той . Не иска да върви, не знае накъде. Стрелките на часовника – продължи той, са като краката на човека. Единият поема посока, другият го следва. Но когато нямаш посока, когато Времето няма посока – поправи се той и избъра изпотеното си чело, стрелките увисват в пространството.
Вие значи не търсите стрелки – тя се почувства изведнъж уморена и се облегна на тезгяха.
Всъщност се оказа много приятно и хладно независимо от топящата се до нея работна лампа.
Аз търся посока за Времето… А може би то самото е изчезнало или се крие някъде. Мъжът се заоглежда около себе си. Ако не знае накъде да тръгне може да се срамува и сега да се крие с цилиндър и лачени обувки очаквайки…
Очаквайки – тя отвори обнадеждено очи.
Вие, мъжът я погледна. Вие сте хубава жена но с Вас времето е знаело накъде да върви.
За миг Служителката се почувства едновременно поласкана и някак си, остаряла. Тя прикри посивялите си къдрици с небрежен жест.
Извинете аз… Дойдох да ви проверя дали имате… Тя усети че много се вълнува. Искаше и се да заплаче. Сякаш чуваше момински смях и виждаше малко момиченце което се люлееше с баретка и фланелка на райета на въжена люлка в дворя. Този двор от мъх, от лишеи, толкова влажен и миришещ на детство, опияняващо когато…
Дали имам? Мъжът приближи лицето си към нея.
Извинете – отвърна тя. Гримът и се бе размил, ружът се стичаше по бузите и а подчертнаното червило имаше горчив вкус.
Вземете – той и подаде кърпа. Всъщност бе обикновенна носна кърпа а може би бе с дантели или райета, като онези които момиченцата оставят на любимите си – не можеше да я фокусира с поглед.
Тя избърса с нея ружа, после червилото, после врата си и усети изведнъж че диша…
Искахте да ме питате дали имам… Той ровичкаше с поглед в циферблата.
Тя плъзна поглед по рафтовете с часовници. По нареднените будилници, по дървения корпус на махаловия часовник с кукувица или онзи стар мебел от червеникаво дърво с гонг. Всички часовници бяха спряли, ала паяжината която ги обгръщаше пламваше от последните слънчеви лъчи. И изведнъж го чу, цъкането на стрелките, ударите на махалото във въздуха, излизането на кукувицата, шумът на залеза, пълзенето на лишеите. В началото много силно и отчетливо а после равномерно, тихо и успокояващо – като песен.
Тогава тя се усмихна, свали шапката от лицето си и разпиля кестенявата си къдрава коса с прошарени краища.
Тръгвате ли? Мъжът постави часовника който държеше настрани. Без да го поглежда тя знаеше че стрелките уверено вече се движат напред. Обърна се и лъчезарно му се усмихна – Благодаря Ви! После свали кожените си сандали, взе ги в ръце, впи поличката си в тялото и прекоси с боси крачка чакълестия двор като не забрави да спре и вдъхне от мириса на лишеите.
Преди да излезе от безистена, отново и се счу само за миг звънчето на затварящата се олющената врата, без да поглежда назад усмихната тя излезе и впери последен поглед в ръждивата табела.
Преди да напусне Службата в която работеше, Тя се постара да заличи от местата за обхождане на Служителите тихия безистен, като огради табелата в плановете като анахронична собственост на сградата.
София, 17.07.2010, С благодарност на всички Вас.
В памет на Лазар – един блестящ приятел и часовникар,
с пожелание да се срещнем някъде някога отново
и да намеря своето време…