Там където плътта се прокъсва,
се докосват божествено и човешко
в едно умиротворено цяло .
През сълзи, болка и смях
човекът се движи по спирала
към звездите.
Спира, става, пада и пак напред –
търсещ собственото си лице,
сродната си душа
покоя вътре в себе си.
Полита и пада сред космически дъги
упива се от благодатта на земята
почива в блаженната гръд на другия
и мисли…
* * *
Без начало и край
е всяка агония,
всяко едничко щастие –
скрило се под камбанката на кокичето
доброто утро очаква да бъде открито
някога.
София 14.03.2010