Бледорозовият облак се оглеждаше в Синьото. То потръпваше на гънки от щастие и му отвръщаше със закачлив поглед. Каквото и да направеше облакът, каквито и форми да раздуваше с бузите си, само плашеше ниско летящите гарги и му отвръщаше един синкав лудетина от дъното на езерото. Когато се умори, той преметна дъгата през врата си и се остави на Зефира да го носи. Сега сложи тъмни очила, като взе две черни дупки които само той виждаше отвъд хоризонта и блаженно се понесе над езерото, плавайки в/у собственото си отражение.
Отдолу го гледаше едно малко момиченце с лунички и плитки. То си диплеше плитката с една ръка, а с другата сочеше, достигаше и дори разплиташе облака, който изтегнал се хъркаше светкавици и неспокойно се мяташе над езерото.
Рижавото момиче мислено се понесе над него и започна да подскача по пухкавите му дюни. Те носеха свежест, безвремие, дъх на теменужки и на закъснял, но очакван дъжд. Цветята от полянката наблюдаваха играта и с надежда. Облакът се събуди, видя момиченцето – подскачащо по коремчето му и се запревива от гъдел. По страните му рукнаха сълзи от смях, които цветенцата поеха жадно – с въздишка. Момиченцето побърза да отвори чадъра си и кацна на ниско сложеното дърво, което я пое с клоните си.
Когато облакът махна очилата си от черни дупки, видя пороя под себе си, смутено се понесе със Зефира и махна с ръка… “брей че сън”…
На една принцеса, за лека нощ 🙂