Русоляво момче с лице на лунички, каскет и свлечени панталони, побутна вратата от ковано желязо. Тя се отвори бавно, скърцайки.
Градината бе залята с кехлибарената светлина на залеза. Момчето прекрачи входа.
Алейте бяха с правилно наредени бели камъчета които хрущяха когато момчето ги настъпваше. То се разходи из ниските храсти и стигна до живия плет, усукан около метална решетка. Тогава ги видя вдясно – розови, с нежни венчелистчета.
Може би първо усети аромата им. Момчето се усмихна и свали каскета от главата си. Розовият храст радушно го прие. Момчето седна на пънче до него и започна да се любува на цветовете.
Прокара пръсти по дългите им стъбла.
„Ох, убодох се – извика то и лапна върха на пръста си.
Чу се грачене.
Момчето се огледа. Няколко свраки го наблюдаваха с интерес.
„Фуу“ – извика то и ги замери с шепа бели камъчета, които се въргаляха под краката му.
Птиците излетяха с крясъци.
Момчето се върна отново при своя розов храст.
Розите бяха различни – от светлорозови, алени опръскани в бордо, до бели – разпръснати и сгушени едновременно, в няколко цветни храста.
Момчето затвори очи и вдъхна аромата докосвайки розовия цвят с чипото си носле.
Слънцето се скриваше. В сумрака момчето хвана стъблото на цветето. Искаше му се да го занесе у дома и да му се радва още, да го вдишва, да се усмихва.
Стъблото се гърчеше. По пръстите на момчето избиха алени петънца и през сълзи то успя да скърши жилавото тяло на розата.
Тя беше с нежен розов цвят и горда осанка. Плътно прилепнали едно о друго венчелистчетата и бяха оформили съвършенна чашка.
Момчето се затича по пътечката чиито бели камъчета изскряха заедно с изгряващите на небосвода звезди и сребърното лице на Луната.
Вратата на градинката хлопна зад него и то се затича по улицата.
Когато се влезе у дома, момчето скри розата зад гърба си. Майка му, която бе сложила вечеря, го повика.
„Хайде Мак, ела да хапнеш нещо“.
Момчето отиде в стаята си и скри цветето м/у вещите си. После се затича към кухнята. Спря се. Изсипа моливи от една висока цилиндрична дървена кутия, отиде до мивката и наля вода в нея. После сложи розата вътре.
Макмълиган хапна картофена супа. Мълчеше и отговаряше уклончиво на въпросите. Той опразни канчето, целуна майка си и отърча в стаята. Там вдъхна от розата и почти веднага заспа, с усмивка на лицето си.
На сутринта розата бе разтворила прегръдка за милувките на Слънцето. Момчето я гледаше с учудване, погали я и и смени водата.
След няколко дни, венчелистчетата на розата започнаха да окапват. Напълно разтворена, тя прегаряше по вечерния зов на залеза.
След седмица от розата бе останала изсушена пъпка а под милувките на момчето венчелистчетата се стриваха на прах.
Макмълиган се натъжи.
Той отиваше в градинката, откъсваше други рози – бели, бордо, цъфнали на пъпка. Всичките издаваха по едно „Ах“, огъваха се в ръцете му обсипвайки пръстчетата му с алени целувки от които очите на Макмълиган се изпълваха със сълзи.
Когато и последната роза, която Макмълиган занесе в дома си изсъхна, момчето свали своят каскет и застана до изсушеното стъбло зад прозореца.
Макмълълиган отърча до градинката, бутна вратичката с всички сили. Тя му отговори с металически трясък. Момчето намери захвърлена на ливадата мотика. Ронейки сълзи Макмълиган блъскаше земята около розовият храст с мотиката.
„На ти, на ти. Толкова много ранички по ръцете, толкова много боли а твоите рози не миришат повече от седмица и умират!“
Розовият храст лежеше изкопан и с голи клони.
* * *
В навечерието на Коледа майката на Макмълиган загадъчно се усмихваше. Тя посочи един обемист пакет наместен над печката.
„За теб е – свали го внимателно, моля те“.
Момчето се ухили, затича – придърпа столче и свали пакета.
Започна трескаво да го разопакова от евтината хартия с която бе увит.
„Внимавай.“
„Ау…“ Макмълиган лапна пръсчето си на което се появи алено петънце.
Жената помогна да разопаковат пакета. Пред него стоеше декоративен розов храст,
обсипан с цвят.
„Помислих си че много ще се зарадваш да имаш рози в стаята си“ – усмихна се
майка му и го целуна по челото.
София 24-27/12/2008 г.
Благодаря Ви.